Смахнатата Евдокия

Анатолий Алексин

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Добро
Забележка:: Има козметични забележки. Добро състояние.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Отечество
Град на издаване:: София
Година:: 1978 г.
Език:: Български
Страници:: 203
Корици:: Твърди
Преводач:: от руски Яню Стоевски
Художник:: Красимира Дренска
Поредици и библиотеки:: Четиво за юноши № 5
Категория:: Детско-юношеска литература
Дебелина (мм):: 10

Понякога колкото по-далеч отива пътят на живота, толкова с по-голямо удивление двамата, които вървят редом един до друг, си спомнят началото на този път. Светлините на миналото изчезват нейде на завоя... За да изглеждат събитията от разстояние все същите, все същите трябва да си останат и чувствата. А за нас с Надюша къде беше този фатален завой? Сега, когато нещастието ме накара да се огледам назад, аз, струва ми се, го съзрях. И ако един ден Надя се върне... Мислено през цялото време се готвя за този разговор. Това, струва ми се, още не е станало болест, но стана моя безсъница, моя натрапчива мисъл. Нощем водя разговор, в който участваме ние двамата: Надя и аз. Сюжетът на този разговор е винаги един и същ: нашият общ живот. Ако човек си спомня миналото ей тъй "изобщо", то навярно е вече мъртво или просто няма значение. Само детайлите пресъздават картината. Понякога ненадейни, навремето изглеждащи смешни, с годините те стават значителни. Същото става сега и с мене. Но защо всичко, за което си спомням в момента, толкова дълго време не излизаше наяве? Трябва да възстановя разпокъсаните детайли. Може пък, събрани заедно, да създадат нещо цялостно? Ние с Надя работехме в конструкторско бюро на един и същ етаж, но в различни краища на коридора. Когато се срещнехме, си казвахме: "Здрасти! " - без да назоваваме имена, защото не ги знаехме. А когато мене, заедно с грамадната чертожна дъска, решиха да ме преместят в Надината стая, някои от колегите й започнаха да протестират: "И досега едвам се провирахме! ". - Един човек по-малко, един повече... - взе да ги убеждава представителят на дирекцията. - Зависи какъв е човекът! - каза Надя. После, като се подавах иззад своята чертожна дъска, също като иззад параван на куклен театър, нарочно ловях погледа на Надя и се усмихвах, та тя да повярва, че аз не съм лош човек. Със същата цел я поканих веднъж на концерт на една голяма певица. - Че да идем... И аз пея! - каза тя. И добави: - Вярно, има едно неудобство: хремава съм и кашлям. Такива зрители не ги обичат много. Но именно там, в голямата зала на консерваторията, аз я обикнах. През първите две части на концерта Надя геройски се стара да не кашля и да не киха. А когато взеха да викат на бис знаменитата певица, тя ми пошепна: - Да имате кърпичка? Моята съвсем се измокри. Не съм очаквала от малкия си нос чак толкова бурна дейност! Тя приличаше на дете, което в присъствието на гости, за голям ужас на родителите си, може да разкаже за всичките си намерения и да издаде всякакви семейни тайни. "Мила детска непосредственост..." - казват за такива хора. Надината непосредственост в никакъв случай не беше "мила" - тя беше удивителна. Покоряваща. Неин синоним беше честността. Казвам това, защото именно аз не намерих кураж да й призная, че съчинявам фантастични разкази, които никой не печата! Още повече както узнах по околен път, тя не обичала този жанр: - Толкова фантазии има в някои реалистични произведения!... А когато казах на Надюша, че мечтая да се оженя за нея, тя рече: - Само че имайте предвид - аз съм със зестра: порок на сърцето и забрана да имам деца. - В самата вас има нещо толкова детско! - смутено се пошегувах аз. - С годините това може да стане неестествено и противно - отговори Надя. - Представете си възрастна дама с розова панделка в косите си! - Но нали в края на краищата може и без... - Не, не може - прекъсна ме тя. - Представяте ли си само каква дъщеря бихме си имали! От този момент нашето главно желание стана да си имаме дъщеря. Бъдещите родители обикновено мечтаят за синове, а ние очаквахме дъщеря. "Мечта за потомство ли? Ясно... Забранен плод! " - казваха познатите. Тези възгласи бяха не само банални, но и неточни. Надюша, малко е да се каже, че не даваше ухо на лекарските забрани, тя просто ги беше забравила. И само очите й, които поради подпухналите клепачи ставаха сутрин като че по-малки и по-тесни, напомняха, че все пак порокът на сърцето си е порок. - Бременността краси почти всички жени... Я да видим за кого си се оженил ти? - казваше Надюша, като се гледаше сутрин в огледалото. Другите мечтаеха за синове... А ние чакахме Оленка. И тя се роди. "Тя не можеше да постъпи иначе! - ми писа Надюша в първото си писъмце, след като станахме трима на белия свят. - Половин година ме държаха в болницата. Нима можеше тя да излъже моите и твоите очаквания? Благодаря й! " От тази фраза, мисля аз, започна всичко. Тази фраза прехвърли моста и в оня страшен ден, който ни раздели с Надюша. Мост, дълъг шестнайсет години и два месеца... Беше неделя. По радиото започна предаването "Добро утро! ". Надя заедно с картофите, които чистеше, се премести по-близо до радиото. - Като не пея сама, поне да послушам как пеят другите - каза тя. - А нима ти вече... не пееш? - учудих се аз. - А нима ти не си забелязал? - Аз смятах... моля те, не се сърди. - Напротив, гордея се: да слезеш незабелязано от сцената е цяло изкуство. Надя обичаше да се взема на подбив. Знаех, че на това са способни само добрите и умни хора. Жизнерадостните гласове, женски и мъжки, един след друг, сякаш втурвайки се тичешком от радиоприемника при нас в стаята, пожелаваха утрото за всички да е ведро и добро. На вратата се почука. - Звънецът не работи - каза Надюша. - Дали бушоните не са изгорели? Още щом докоснах бравата, от другата страна на вратата извикаха: - Оля в къщи ли е? Видях на прага Евдокия Савелевна, класната ръководителка на нашата Оленка, и двама Олини съученици - Люся и Боря. "Порасна Боря за наша горест! " - беше се пошегувала веднъж Оленка. Тя често и леко преминаваше към римите. Боря беше най-високият в класа и винаги затуляше с фигурата си нещо или някого. А сега той искаше Евдокия Савелевна да го заслони и затова неестествено се привеждаше. Крехката Люся също се криеше зад едрата, но много подвижна фигура на своята класна ръководителка. Евдокия Савелевна беше с панталони, със старомодна шапка с провиснала периферия и с раница на гърба. - Оля в къщи ли е? - повтори тя. - Не. - Не се ли е върнала? - Не. - Как... не? Какво говорите? - Нали тръгна заедно с вас. На поход... - Така е. Безусловно така е. Но снощи тя изчезна нейде. Почувствах, че отзад, зад мене, стои Надя. Тя не каза ни дума. Но аз почувствах, че тя е зад мен. - И нощес ли Оленка я нямаше? - полушепнешком, полугласно попитах аз. Те мълчаха. Този отговор накара Надюша зад гърба ми да изрече: - А къде е сега тя? - Не познах Надиния глас. Не улових привичните за мене интонации. Трудното умение да погледне на събитията в живота си отстрани и уравновесеното чувство за хумор винаги помагаха на Надя да възпира себе си и мене от радостни или тъжни изблици. - Да беше ми дала малко от твоето чувство за хумор - рекох й веднъж. - Аз... и хумор? Смешно! - каза тя. - Но своя запази. Хуморът помага да се смекчат крайностите в човешкото поведение. - Тези крайности са винаги много опасни - каза тя друг един път. Защото откъсват човека от хората и го правят самотен. - Не разбирам - признах си аз. - Значи виновен е обясняващият! Често ние излагаме онова, за което сме размишлявали цели години, така, сякаш и нашият събеседник е размишлявал заедно с нас. И после се чудим защо той не ни разбира от половин дума!... Обичах, когато Надюша ми обясняваше нещо: тя правеше това леко, без да ти додява. "Да беше станала преподавателка в училище, всички щяха да са отличници! " - помислих си аз. - Тогава я ми обясни... За вредата, както каза ти, от "крайностите в човешкото поведение"! - По-точно, за тяхната нетактичност - каза тя. Тъкмо това е много ясно. Например... Когато човек ликува прекалено бурно, не би било зле навреме да се сети и да си помисли, че на някого сега му иде да заплаче. Или потънал в скръбта си, не би било зле да си помисли, че в нечия душа е празник, който може би няма да се повтори... Трябва да се съобразяваме с хората! Нещо такова ми каза Надюша и в оня ден, когато аз, загубил от щастие човешкия си вид, носех Оленка от родилния дом към таксито. В съседната кола със същите квадратчета отстрани се качваха, както ми разказа после Надя, жена и мъж, чийто син поради травма при раждането не можеше да се движи. ... И ето сега за пръв път Надя измени на себе си. Тревогата й нямаше граници, тя не беше в състояние да щади околните. - Но къде е тя... сега? - повтори Надюша. Потресен от нейното състояние, аз викнах: - Оля просто не е издържала... Всичко си има граница! Казах така, защото именно те, тия тримата, които продължаваха да стоят на прага, бяха причина за честите страдания и сълзи на нашата дъщеря. - Вече е утро. А нея я няма! Няма я!... Но къде е тя? ! Къде е?... - питаше ме Надя. Тя ме беше научила по-често да задавам трудни въпроси, отколкото да им отговарям. Затова безпомощно повтарях една и съща нелепа фраза: - Не се тревожи, моля ти се, Наденка. Не се тревожи! А ония тримата стояха още на прага. "Виновниците... главните виновници за онова, което е станало! " - мислено си повтарях аз. Какво именно беше станало - не знаех. И неизвестността, както винаги в такива случаи, беше най-страшното. Грамадната шапка с провиснала периферия скриваше лицето на Евдокия Савелевна. Люся все така се криеше зад гърба на класната си ръководителка, а Боря изучаваше каменните плочки под краката си. Навярно съм ги гледал не просто осъдително, а с омраза.