Сърце под снарядите

Изет Сарайлич

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Отлично
Забележка:: Твърди кори, лукс, запазена обложка. Нова, не е четена.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Балкани
Град на издаване:: София
Година:: 2003 г.
Език:: Български
Страници:: 222
Корици:: Твърди
Преводач:: от босненски Валери Петров
Поредици и библиотеки:: Балканска библиотека
Категория:: Поезия
Тегло (гр.):: 260
Ширина (мм):: 130
Височина (мм):: 200
Дебелина (мм):: 11
ISBN:: 9548353660

Доскоро не можех да си обясня как се сприятелихме с Изет Сарайлич. За пръв и последен път се видяхме преди много-много години на една писателска конференция в Будапеща. От нея в паметта ми е останало само това, че когато организаторите й ни раздадоха малките картончета за закачване на ревера, на които трябваше да напишем имената си, един от делегатите се появи, написал на своето картонче "Хайнрих Хайне - Югославия". Това беше той, Изет. Тази проява на свободен, чужд на условностите дух ме привлече към него, а и той се оказа отворен за нови познанства. Не помня какво сме правили през няколкото дни на срещата и не ми се вярва да сме си чели взаимно стиховете или разказвали биографиите (аз дори едва години по-късно узнах, че той е мюсюлманин), но се разделихме приятели и след това продължихме - макар на големи интервали - да си пишем. След това, когато дойдоха събитията, които промениха издъно лицето на Балканския полуостров, връзките ни се прекъснаха. Питах се, какво ли прави моят балкански Хайне в своята разкъсана Босна, бивша част от разкъсаната Югославия, какво пише, каква ли позиция е взел в огъня на братоубийствената война? Но понеже не вярвах на пощите, така си и останах с въпросите. Едва неотдавна, когато прочетох последните му стихове от обсаденото Сараево, които той ми прати, разбрах, че съм сгрешил с мълчанието си. Той бе чакал от приятелите си в чужбина, както сам пише (вж. стр. 52), "да натиснат звънчето на вратата му", а от приятелите - включително този от България - ни кост, ни вест! За да изкупя поне донейде вината си, реших преди година да зарадвам поета, като преведа и публикувам у нас няколко негови стихотворения. А като се захванах с превеждането, разбрах с кого си имам работа. Просто не мога да изкажа колко много ме развълнува поезията на моя приятел. Като проследи човек развоя му, вижда, че от гледна точка на формата той се движи в посока от класическото, макар не строго издържано, стихосложение към почти откровената проза. На мен, привърженика на традиционната стихотворна техника, това не би трябвало да допадне, а се получи точно обратното. В какво се криеше причината? Мисля, че всеки четец без труд ще си отговори на този въпрос: тя беше в невероятната правдивост и искреност на всяка дума. Поетът сам, изглежда, го е съзнавал, защото привидно парадоксално на едно място казва, че най-слаби са стихотворенията, когато искат да бъдат "поетични", а на друго място - че когато истината влезе в стиха, намесата на поета е ненужна... Малко на шега аз пък си казвах: колко по-лесно могло да бъде писането: просто разказваш за себе си, за семейството, за приятелите, за нещата, както са се случили, и стихотворението готово!... По-лесно ли? По-лесно, когато човек има душа като Изетовата, когато този начин на писане не е литературен похват, а единственият за теб начин да говориш с ближния. Всъщност в това се криеше очарованието на поезията, която превеждах. Всички мисли и чувства, които бликаха от нея, бяха съвсем близки до прозата, но безкрайно далеч от позата. И от изкуствената красивост. Добри, меки, топли, те потвърждаваха това, което дочувах за линията на поета в страдалческите дни на неговия Град, за туй как сред кървите и разрушенията той, загубил най-близките си роднини и приятели, все пак бил успял да опази човечността си; как със стихове и обществени действия в трудните и сложни моменти си бил спечелил окончателно обичта на своя и без това обичащ го народ и станал най-любимият му съвременен поет. Навярно събратята му от другата страна на фронта - мислех си - са имали своя истина, различна от неговата, но за това, кой прав - кой крив, аз не можех да съдя. Чувствах само, че дъхът на Изетовата поезия в почти всички случаи се издигаше над омразите. Казвам "почти", защото нерядко в стиховете, които превеждах, си пробиваше път и гневното заклеймяване на отсрещната страна, но знам ли, може би нещата са били такива, че... Както казах, поезията, за която говоря, беше висока, а това означаваше, че не би могла да лъже. И после, имаше още нещо - мисля, че братството на поетите трябва да стои над хилядите други съображения, а мен към преводите допълнително ме тласна чувството за близост с превеждания автор. Беше се оказало, че много неща ни свързваха. Еднакви бяха и литературните влияния от времето на младостта ни, и обичаните писатели, художници, кинематографисти, и отношенията ни към новостите в световната художествена култура днес. И сякаш това не стигаше, от прочита на почти винаги автобиографичните му стихове ми стана ясно, че съвсем близки са били жизнените ни - евфемистично казано - перипетии. И че еднакви бяха отношенията на двама ни към тях, както и горчивите ни и все пак нелишени от надежда, мисли и чувства, свързани с опорочаването на младежките ни мечти и рухването на мечтания от двама ни свят. Колко вълнуващ у Изет е лайтмотивът "Не се отричам" в едно от "Прощаванията" и как хубаво и точно е казал той онова "Нашите мечти за комунизъм си струваха всичките ни по-късни разочарования!" По-горе изразих учудването си от това, че тъй бързо, без истински да се познаваме, се бяхме сприятелили с него. Постепенно разбирах, че навярно някак си интуитивно, по някакви неосъзнати микропризнаци сме усетили, че нещата, които ни свързват, са много повече, отколкото сме могли да си открием за няколкото дена един на друг. Като при айсбергите те са били скритите ни части, които... но не, сравнението ми няма да е добро, защото айсбергите са нещо студено, а нашата среща - беше невероятно топла. Тя няма да се повтори. Желанието ми да доставя радост на босненския си приятел не можа да се осъществи - когато бях стигнал до средата на работата си, дойде вестта, че той е напуснал грешния ни свят. Тази горчива вест разшири до размерите на едно "Избрано" първоначалния ми замисъл да преведа само няколко стихотворения. Сторих го с ценната помощ на стария приятел на поета Ганчо Савов. Но все едно, бях закъснял. Утешаваше ме само мисълта, че поетите продължават да живеят отвъд смъртните си дати и оттук упованието, че книгата, която читателят държи в ръцете си, ще спомогне за втория живот на чудесния поет и човек Изет Сарайлич. " Валери Петров

Ключови думи: Босненска литература, И.Сарайлич, поезия