Там, високо-високо, в сърцето на Родипа, спи малко колкото орехова шумка селце. Зиме къщите сякаш се сближават, за да се топлят една друга и легенди да си разказват. Бди над кроткия им сън виторога месечина - стопанката на небето. С облаци ги завива. И молитвите на хората слуша. Тънка смола е покрила тия молитви, че отдавна са накацали по клоните на мури столетници да чакат надеждата да ги прегърне. Пък надеждата се бави за бърчината, че с медовина помазва устните на любовта и кратункова кладенчова вода пред бозете ѝ разлива. Блага да е тая омайница любов всекиму и да му се струва повече от самар със злато...