Имаше едно момче

Повест-приказка в три части

Анастас Стоянов

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Забележка:: Без външна хартиена обложка.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Народна младеж
Град на издаване:: София
Година:: 1967 г.
Език:: Български
Страници:: 254
Корици:: Твърди
Категория:: Приказки и легенди

Анастас Стоянов Анастасов е български поет, писател, журналист и публицист. Роден е на 2 август 1931 г. в село Живовци, недалеч от Монтана, тогава град Фердинанд. В рода му битува легендата за родство с родения в Радовиш, днешна Северна Македония, Анастасий Струмишки, чието име българската църква почита на 29 август. Предците му, издънка на Солунски българи, са били дюлгери каменоделци. Много мостове, църкви и манастири са съхранили следи от теслите и длетата им. Последното, което са съградили дядо му и баща му са Живовският каменен мост, църквата в селото, камбанарията и училището, в което е учил и той самият. Руините на църквата и останките от училището се издигат на брега на язовир Огоста. Бил е редактор в Радио София (1957 - 59). През периода 1959 - 65 г. работи във в. Септемврийче. От 1965 до 1966 г. е завеждащ редактор в издателство "Народна младеж". Секретар е на СБП (Съюз на българските писатели) (1966 - 69), редактор е във вестник "Народна младеж" (1969 - 72). В периода 1972 - 74 г. е главен редактор на сп. "Пламък" - тогава орган на СБП, а от 1974 до 1991 г. е главен редактор на сп. "Пламъче" - списание за детско-юношеско литературно творчество. От ноември 1994 до април 1995 г. е главен редактор на вестник "Вселена". Превеждал е от руски език стихотворения на Сергей Есенин, Иля Еренбург, Саят-Нова, Нил Гилевич и др. Благодарение на комбинацията от талант и свободомислие, творческият му живот е белязан от издигания и спадове. Така например в началото на 60-те години той, повлиян от френския сюрреалист и дадаист Луи Арагон, публикува стихове без препинателни знаци. Това скандализира тогавашното висше партийно и държавно ръководство и той губи възможност да печата за няколко години. По-късно, пак по настояване на партийното ръководство, бива назначен за главен редактор на авторитетното и политически значимо по това време списание Пламък. Следва предложение за наказания и уволняване. Бил е и секретар на СБП - по това време длъжност със сериозно политическо и административно влияние върху тогавашните "кадри на идеологическия фронт". За Анастас Стоянов споменава в своите "Задочни репортажи" и писателят емигрант Георги Марков. Своята гледна точка за вечерята в двореца "Бистрица", Анастас Стоянов е описал в неиздадената му още книга "Тайната вечеря в Царска Бистрица - Живи и живели". След 1989 г. Анастас Стоянов е обект на остри нападки, публикувани във вестниците "Работническо дело", "Народна култура" и др. Обект е дори на нападки, написани в самоделни плакати, разлепени по стените на сградите около пл. "Славейков" в София. Почти 15 години след 1989 г. той се самоизолира и пише, без да издава книги. През 2004 г. излиза последната му книга, издадена приживе - "Ранни рани". През 2005 г. краеведският отдел на Общинската библиотека "Гео Милев" в Монтана е наречен на името на Анастас Стоянов. След смъртта му, с издаването на подготвените от него за печат книги, се заема неговата съпруга Виолета Сотирова-Стоянова и децата му Калин и Милена Стоянови. Първото си стихотворение ("Ковач"), написва още в прогимназията, а първата си книга ("Първа любов") издава през студентските си години, през 1955 г. В творчеството му може да бъдат открити елементи на романтика и приказност. Според собствените му думи винаги се е придържал към реални събития и реални личности, колкото и да ги е "опоетизирал" и "разкрасявал". Така е в повестта му "Имаше едно момче", в романите му "Конници" и "Хищникът", също и в приказките му за Малчо. Същото се отнася и за поезията му. Както той казва: "Бях верен на времето, в което се родих, живях и творих. И нямам намерение да се ровя в гардероба на старите си творби, за да ги преправям според ръста на новите моди и съдбовни превратности. Пък и искам да си остана верен на майчиния завет: не кръшкай в живота, чедо, помни, че си син на майка Стоянова, а не на майка Бежанова... " Някои от произведенията му или части от тях са преведени на руски, беларуски, украински, френски, английски и др. езици. По данни от "Речник на българската литература" и други справочни издания за него и творчеството му са писали Борис Делчев, Димитър Канушев, Минко Николов, Ефрем Каранфилов, Пантелей Зарев, Стефан Елефтеров, Иван Цветков, Людмила Григорова, Симеон Хаджикосев, Енчо Мутафов, Иван Милчев, Йордан Василев, Николай Янков, Даря Табакова, Михаил Василев, Благовеста Касабова, Георги Пенчев, Никола Инджов, Тихомир Йорданов, Борис Борисов, Никола Намерански, Юлий Йорданов, Юлия Иванова и изданието "Кой кой е в Монтана". За него споменава и Йордан Радичков, с когото са делили не една ловна раздумка.