Първо лято

Димитър Паунов

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Забележка:: Леко обелване в долната част на гръбчето.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Народна младеж
Град на издаване:: София
Година:: 1964 г.
Език:: Български
Страници:: 131
Корици:: Меки
Художник:: Любен Диманов
Категория:: Първи издания

Книгата е относителна рядкост. ** Димитър Паунов е роден през 1942 година в София. Работи в нефтопроучвателна бригада, в кремиковския вестник "Литературен фронт". Специализира в театър "Берлинер Ансамбъл". Носител е на наградата на Димитровския комсомол. Автор е на сценарии за игрални филми и на книгите "Първо лято", "Да откриеш виновния", "По мокрите улици", "Малки състезания" и "Самотният пътник за Берлин" * "...Защо точно сега към прозата на Димитър Паунов се обръщат с интерес съвременните по-млади прозаици? Някой го наричат дори "култов писател" (макар да е "писател от изчезваш вид", според метафората на Галин Никифоров). От 80-те години до почти вече третото десетилетие на ХХI в. българската проза регистрира една специфика на наратива, която органически поражда собствена техника на изразяване. В това отношение прозата на Димитър Паунов, заявила присъствието си още в началото на 70-те, загатва за белезите на новото явление. И макар в стила му да наблюдаваме акцентни елементи на инфантилната проза (Любен Петков, Янко Станоев, Димитър Яръмов, Георги Марковски), като изказ и посока за водене на сюжетната интрига книгите на Паунов се вписват в българската проза чрез непрекъсната "приземяваща" диалогичност на неговите персонажи. В спецификата на характерите на героите му присъстват колкото реални, отрезвяващи разума детайли (като попълнения от устойчиви факти на битието), толкова и особена романтична приповдигнатост.... имитър Паунов беше сложен човек, с нестандартна биография, мълчалив, изискан в самотността си и, с особена почит към автентичното в живота. Притежаваше елегантно чувство за хумор, в повечето случаи беше строго съсредоточен в избора на своя съзнателно изолиран свят. Имах честта да познавам семейството му, бяхме близки с майка му, Елена Паунова, една невероятно красива и изискана дама, съпруга на проф. Петър Паунов, професионалист в областта на точните науки. Това бяха хора от сой, софийският елит, съсредоточен в центъра на стара София, живеещи на ул. Любен Каравелов и Паренсов, настроени антикомунистически и антикариеристично до мозъка на костите си. Първият разказ на Димитър Паунов се появява още когато той е на 17 години с благословията на Емилиян Станев. Това винаги ще държи младия "кандидат писател" под напрежение. Понеже владее добре немски език още от дете, Димитър Паунов успешно е "имплантиран" за обучение през 60-те години в Източна Германия поради настоятелни протекции на своя баща пред негови немски колеги в областта на физиката и химията. А пък бъдещият автор ще направи всичко възможно да не осъществи "пробив в точните науки", а да се потопи в автентичния живот на различните артистични съсловия в Източна Германия тогава. Работи най-черна работа през деня, нощува в халета на морги от стари коли, в бараки, доколкото могат да се нарекат такива "немските бараки"... Така пропуска шанса да стане "учен" в точния смисъл, а колекционира сложни истории от антикомунистическите настроения в Източна Германия, взрян в житейските конфликти на поколенията с разбити съдби след издигането на Стената, резултат на кошмари след Втората световна война. И най-вече на психическите вътрешни промени у тези хора след издигането на реалната, но и психологическа "преграда". Димитър Паунов чете на немски Джойс и Пруст, Кафка, Лесинг и Шилер.Тогава се пристрастява и към пътуващи театри и сам участва в драматургични публични представления на нашумели през тези години немски актьори и режисьори... И си изгражда жизнена философия със здраво начало, която става платформа на битието му - победата, славата, успехът никога не трябва да се постигат "на всяка цена". Важни са кодексът и правилата на движението, чистотата на "пътя", както е в "Сидхарта" (1922) на любимия му писател Херман Хесе. Когато се връща в България, заради влошеното здраве на майка си, до края на своя живот писателят се интересува от театър, музика, балет, не по-малко от писателския занаят. Чувала съм го да говори с уважение за Томас Ман (немският Иван Вазов, както го определяше), но обожава Камю и Макс Фриш, особено Херман Хесе с неговите пристрастия към Хьолдерлин и Новалис. Димитър Паунов беше ентусиазиран, че най-сетне на български се появи преводът на "Степният вълк" на Хесе....." От Мариана Тодорова в Диаскоп