Хамлет

Принц датски

Уилям Шекспир

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Добро
Забележка:: Има забележки. Добро състояние.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Народна култура
Град на издаване:: София
Година:: 1964 г.
Език:: Български
Страници:: 239
Корици:: Меки
Преводач:: Гео Милев
Художник:: Борис Ангелушев
Категория:: Драматургия
Дебелина (мм):: 20

С трагедията си "Хамлет", написана към 1601 г. - т.е. приблизително към средата, на творческия му път, - Шекспир открива поредицата от своите велики трагедии. Тя не е най-съвършената от тях, обаче е тази, която най-силно ни завладява. Ролята на датския принц е била коронният номер на всички по-големи английски артисти от XVII в. насам и тя продължава да бъде върхът, към който се стреми всеки млад актьор. А критическите студии и тълкувания на трагедията образуват вече сами по себе си цяла библиотека. Този съсредоточен интерес към драмата се дължи отчасти на известна загадъчна противоречивост в характера на героя, които сякаш ни подтиква да търсим обяснение, а същевременно опровергава всички тълкувания, но още повече се дължи на това, че всеки чувствува нещо от себе си в тоя характер и има желанието да го изтълкува докрай по свой образ. Другите Шекспирови герои имат свои по-специфични проблеми, които можем да разберем и които ни вълнуват, но които все пак стоят по-далеч от нашето ежедневие. Малцина са хората, пред които любовта поставя такъв избор, както пред Ромео или Антоний, или които се виждат така излъгани в представите за себе си и за идеалите си както Лир или Отело. Но едва ли има някой, който да не е почувствувал поне нещо от тази нерешителност, това нежелание да действува, с което Хамлет трябва да се бори. И затова всеки разбира проблема за Хамлет по своему. Гьоте, първият от дългата редица тълкуватели, вижда в него слабия, неустойчив герой на толкова много от собствените си трагедии - Вайслинген, Клавиго, Тасо. "Една прекрасна, чиста и високонравствена натура, без нервната сила, която прави героя, рухва под едно бреме, което не може нито да понесе, нито да отхвърли; всеки дълг е свят за него - но този е твърде тежък. От него се иска невъзможното, не невъзможното само по себе си, а невъзможното за него." Но Хамлет не е "скъпият фарфоров съд", в който е посаден мощен дъб; той може да бъде груб, безогледен и жесток, да взема бързи решения и да ги изпълнява; да се гаври цинично с любимата си и да убие баща й или да изпрати някогашните си приятели на сигурна смърт без никакви угризения. Същото възражение може да се направи и срещу обяснението на английския поет Колридж - подето и от Тургенев, - че прекаленият размисъл е убил у Хамлет способността да действува. За самия Колридж обаче, затънал в дебелите томове на немската философия и в своите собствени опиумни мечти, обяснението е доста вярно. В по-ново време отвращението на културния човек от личното отмъщение е довеждало да схващането, че Хамлет не действува, защото разбира, че с убийството на Клавдий няма да се оправи светът; смята се, че и у него има едно отвращение от идеята за мъст и че вижда задачата си в много по-широка рамка. Но от всичко това няма нито помен в Шекспировия текст. Хамлет се съмнява в много неща, но не в смисъла на отмъщението: той нито за миг не се съмнява, че убийството на Клавдий - ако е действително виновен - е негов пряк, неотклоним дълг и с цялата си душа желае да го изпълни. Вярно е, че той възкликва: Векът е разглобен. О, дял проклет: да си роден, за да го слагаш в ред!