Избрани писма

Марк Тулий Цицерон

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Забележка:: Здрава, без забележки по текста. Леки забележки по корицата.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Народна култура
Град на издаване:: София
Година:: 1983 г.
Език:: Български
Страници:: 235
Корици:: Меки
Преводач:: от латински Недялка Георгиева
Поредици и библиотеки:: Хермес
Категория:: Класика
Ширина (мм):: 125
Височина (мм):: 195
Дебелина (мм):: 19

Марк Тулий Цицерон (106-43 г. пр.н.е.) е римски държавник, най-прочутият оратор на Рим, адвокат, писател, философ и консул. Известен е като най-големия стилист на латинската проза. Животът му съвпада с упадъка на Римската република, а заедно с това е бил и важен фактор в много от най-значимите политически събития на своето време. Роден е на 3 януари 106 г. пр. Хр. в Арпинум, Лацио. Марк Тулий Цицерон е най-възрастният син на римския конник (екви) със същото име и Хелвия. Той има по-малък брат Квинт Тулий Цицерон, с когото е цял живот тясно свързан. Неговата фамилия е от висшата класа на Арпинум, град в територията на волските в южен Лацио, чиито жители от 188 пр.н.е. имат римско гражданство. Неговото когномен (допълнително име) Cicero, произлиза вероятно от латинската дума cicer ("нахут"). Цицерон отказва в началото на кариерата си да промени допълнителното си име, както го съветват приятелите му. Фамилията Тулии произлиза от римския цар Сервий Тулийи консул Маний Тулий Лонг. Плутарх предполага един вероятен произход от Тул Атий, цар на волските. Неговата фамилия се мести през 102 пр.н.е. в Рим. Като конническа, тя принадлежи към второто по важност съсловие (в древната римска Република съсловията на свободните граждани са три в низходящ ред: патриции, конници и плебеи). През 90 пр.н.е. Цицерон получава toga virilis. Първото си образование Цицерон получава в дома на Луций Лициний Крас. Там се запознава с прочутия оратор Марк Антоний Оратор. Още от дете Цицерон говори старогръцки и е образован класически. Според Плутарх той бил прочут ученик. След смъртта на Крас 91 пр.н.е. той следва заедно с Тит Помпоний Атик, който цял живот е негов приятел и "втори брат", право при Квинт Муций Сцевола, също реторика, литература и философия в Рим. Първо се занимава с превод на гръцки поети като Омир и на около двадесет години започва да превежда философската терминология на латински. След военната си служба през Съюзническата война (91 - 88 пр.н.е.) при Гней Помпей Страбон и Сула (негов далечен роднина) Цицерон става адвокат. Неговата първа реч в съда е от 81 пр.н.е. (Pro Quinctio). През 79 г. пр.н.е. Цицерон продължава следването си в Гърция и Мала Азия, които тогава са част от Римската република. Той се връща в Рим през 77 пр.н.е. и започва своята кариера като политик и адвокат. ЖИВ ГЛАС ОТ БУРНИ ВРЕМЕНА Вековете които ни делят от античността, са я обкръжили с величавост и достолепие. Липсата на подробни биографични данни за много видни римски писатели ни отнема възможността да почувствуваме реалния им човешки живот. А разгадаването на личността, сътворила достигналото до нас произведение, е често затруднено и от изискванията на съответния жанр, чийто плътен контур потулва щрихите на индивидуалността. Затова лесно можем да разберем изненадата - и разочарованието на Петрарка, комуто откриването на кореспонденцията на Цицерон, единствено по рода си свидетелство за живия живот иа този деец на Рим като политик, писател и просто като човек, струва разклащането на митичния образ, който италианският хуманист си е изградил под впечатление на речите, ораторските и философските съчинения на римлянина. Целият обемист корпус от около 900 писма не се явява наведнъж пред Ренесанса. Най-напред, в 1345 г., Петрарка открива във Верона ръкопис на 16 книги писма на Цицерон до най-близкия му приятел Тит Помпоний Атнк; в него са включени и писмата до брат му Квинт (три книги) и кореспонденцията с Марк Брут, достигнала до нас в непълен вид. Осемнадесет години след смъртта на Петрарка, в 1392 г., е открит сборникът "До близките", обхващащ също 16 книги. Ръкописната традиция след Цицерон е прибавила към писмата му и едно произведение, представящо wида свазория (реч за убеждаване), практикуван в реторските школи от края на I в. пр. н. е. нататък. Кореспонденцията се разгръща в границите на четвърт век, от 68 г. пр. н. е. до 43 г. пр. и. е., годината на смъртта на Марк Тулий Цицерон (роден в 106 г. пр. н. е.). Приживе авторът е замислял публикация само на отбрани писма, грижливо редактирани от предания Тирон, негов освободен роб и секретар. Преписката е твърде интимна, за да се позволи на чуждо око да надникне навсякъде из нея. И изхождайки от това съображение, мнозина изследователи днес са склонни да приемат като най-вероятно време на публикуването й периода на утвърждаване на Октавиан начело на държавата (след 31 г. пр. н. е.), и то като акт на политически реванш от страна на бившия триумвир, който, показвайки наяве недостатъците на Цицерон като политик и човек, оправдава убийството му, дело на втория триумвират, и разпръсва ореола, създал се около името на този републикански деец. Може би действително такъв е пътят, по който до нас е достигнала тази поредица дописки от самия въртоп на събитията, в които умира римската република и се ражда принципатът, дописки, зачестяващи с приближаването до 43 г. пр. н. е.; авторът им, един от най-интелигентните и образовани хора на времето си, е не само съуча-ствуващ в съдбините на Рим, но и съпреживяващ ги дълбоко. От трите тематични линии, които се вплитат в кореспонденцията - обществен живот, частен живот, интелектуални занимания, - първата има превес, доминира, а другите две я допълват, по-рядко са самостоятелни. Тя се развива, следвайки, от една страна, издиганията и паденията в Цицероновата кариера, а от друга - задкулисните машинации в сената и народното събрание. Началото й в настоящия сборник се слага в 62 г. пр. н. е. Току-що, през 63 г. пр. н. е., Марк Тулий, амбициозен потомък на второто по значение съсловие в Рим, конническото, което носи финансово-търговската мощ, е преживял кулминацията на пътя ся в държавните дела. Той, новият човек, homo novus, непринадлежащ към висшите сенатски кръгове, е получил консулска власт благодарение на личните си качества, без опората на славно име, наследено от видни предци. В годината на управлението си той ликвидира заговора на обеднелия патриций Катилина, целящ насилствено вземане на властта. Но ролята на пръв в държавата Цицерон не може да запази през следващите години, в които ясно се очертава историческата необходимост огромното тяло на империята, както казва Тацит в своята "История", да бъде управлявано от едного. Маневрите на създадения през 60 г. първи триумвират, обединил силите на тримата могъщи на деня Помпей, Крас и Цезар, изглежда, не малко улеснява изпращането на Цицерон в изгнание (писма 9-14 включително) по обвинение на трибуна Клодий, че незаконно са били убити по негова заповед римските граждани, съзаклятници на Катилина. При краха Марк Тулий съвсем не проявява силата и смелостта, които биха могли да се очакват от него. И завръщането в Рим (писма 15-22 включително) не означава връщане и към първенство в обществените дела. Известно оживление и ангажираност му дава управлението на провинция Киликия (писма 24-28), където той проявява способностите си на разумен и човечен наместник. Но тепърва предстоят тежки години. Избрал след дълги колебания (писма 37, 39, 43, 47) несполучилата в гражданската война страна на Помпей, след битката при Фарсала (48 г. пр. н. е.), Цицерон се връща в Италия. През диктатурата на Цезар, този уклон от законността и свободата (писмо 40-3), ораторът, по собствени думи, загубил всички плодове на своето трудолюбие и сполука (писмо 52, 2), се опитва да защити положението и достойнството си с умереност на поведение и реч, търсейки опора в примера на най-мъдрите гръцки мъже при подобна ситуация (писмо 40, 6). В убийството на диктатора (15. III. 44 г. пр. н. е.) опитният поли-тик не вижда окончателно освобождаване от опасността за единовластие: за него мартенските иди са дело най-славно и великолепно (писмо 57, 2), но незавършено (писмо 58, 1), неносещо утешение (писмо 60, 2) и радост (писмо 63, 9), понеже "ние", пише той до Касий (писмо 61, 1), "изглеждаме освободени от царя, не от царството". Борбата със следващия претендент Марк Антоний (писмо 66 и следващите до края) е новият връх на политическата му дейност, не по-малко значителен от събитията в 63 г., една борба, в която политикът влага цялата си сила, енергия, ловкост, опит и по-малко суета от преди. С речите си той неспирно насъсква сената и народа срещу Антоний, а писмата говорят за постоянните му усилия да спечели младия Октавиан на страната на сенатските кръгове и да го противопостави на по-възрастния му съперник, усилия, които се осъждат от някои защитници на по-твърда линия, напр. Брут във великолепното 73 писмо (според някои изследователи то е по-късно реторично произведение, прибавено към корпуса). Този последен порив в защита на старата република му струва живота, отнет в края на 43 г. пр. н. е. от хората на Антоний, който вече се е свързал с Октавиан и Лепид в т. н. втори триумвират. За частния си живот Марк Тулий осведомява най-често в крак на писмата си, но не липсват, действително по-малко на брой, и посветени изцяло на домашните му проблеми, на отношенията с близки, на грижите му за имуществото (напр. писма 14, 27, 55). Достолепният консулар показва не само ясен поглед по ред делови въпроси, но не премълчава и недостатъците си - неумерено харчене (писмо 5, 11), слабост към предмети на изкуството, към хубавото хапване (писмо 42), - като успява и да се самоиронизира за тях. Вярно: в такива случаи героичният му блясък помръква - но чувството за близост с човека и епохата нараства. Търсене на емоционална връзка с близките като опора се долавя особено ясно в периодите на несполука - изгнанието и преди всичко времето на Цезаровата диктатура, когато го сполетява най-тежък удар - смъртта на любимата дъщеря Тулия (писма 50 и 51). Тогава стават особено интензивни и интелектуалните му занимания. "Знай, че след като се върнах в Рим - пише той в 44 писмо до енциклопедиста Барон след битката при Фарсала, - се помирих със старите си приятели, т. е. с моите книги." В годините на активен обществен живот той, от една страна, се запознава с постиженията на елинската и латинската словесност, от друга, създава и обработва преди всичко речи, чрез които древният римлянин пряко е реализирал връзката си с res publica (вж.. т. н. консулски речи, споменати в 5 писмо). Сега към създадените през 50-те години съчинения по реторика и философия - "За оратора", "За държавата", "За законите", - първите две от които се споменават в 53 писмо, се натрупват "Брут или за прочутите оратори", "Оратор", "За границите на доброто и злото" и "Академика" (споменати в 53 писмо), "Тускулански беседи (писмо 63,3) и много други. Но за Цицерон притеглянето на vita contemplativa никога не надмогва силата, която го държи към vita activa (нека ни е позволено да си послужим с тези по-късни съчетания). Външните условия, неблагоприятното време го карат да се дистанцира от vita activa, а не вътрешната убеденост в по-високата стойност на живота в уединение - макар че долавя, красотата му. "Търся всякакви основания да заживея някога, по свое усмотрение и твърде много хваля и одобрявам този твой. начин на свободен отдих - пише той до Марк Марий в 55 година (писмо 17, 5). Ако се поосвободя от моите обязаности (впрочем не искам да се освободя напълно), то ще те науча наистина какво означава да живееш по човешки дори теб, който в продължение на много години размишляваш само върху това." И това предпочитание е обяснимо: Цицерон е твърде много римлянин, и то римлянин от републиката, който гради йерархията на ценностите в обема на социалния космос; Цицерон е и личност без съмнение твърде честолюбива, стремяща се към външна показност, така че този високо интелигентен, чувствителен, духовит и с тънък вкус човек губи мярка, гонейки прослава на името си (вж. 16 писмо до Лукцей). Близост с личността на Цицерон в писмата дава и словесната им форма. "Писмата ... обикновено изтъкавам от обикновени думи" - обяснява той на Пет в 49 писмо. И действително, реторичната украса, характерна за речите му, всички гиздила от парфюмерията на Исократ и учениците му, за които Марк Тулий се само-иронизира (писмо 5, 1), тук почти не се чувствуват. И колкото по-близък е адресатът - напр. Тит Помпоний Атик или Квинт Цицерон, толкова по-естествено, в бърз темп тече речта, изпъстрена в латинския оригинал с гръцки изрази, с духовити забележки, прекъсвана с многозначителни намеци. Колкото по-голяма е дистанцията, колкото по-официален е тонът на писмото, толкова по-плавно се развива изречението, в което се долавя отзвук от реторичната проза. Всяко от писмата до Цицерон, включено в достигналия до нас корпус, носи от своя страна индивидуалността на своя автор. Така благодарение на Цицероновата кореспонденция добиват отчетливи контури ред образи, които иначе биха останали бледи сенки или дори само имена в латински текст: буйният, невъздържан Квинт Цицерон, своенравната му съпруга Помпония, интелигентният н неенергичен Требаций Теста, изтънченият Марк Марий, строгият и дълбок Матий, в чието великолепно писмо (65) откриваме Цезар през очите на искрено обичащ го приятел, и много други. Цицероновото виждане "отвътре" на държавните дела допълня и представите за идеализираните впоследствие републиканци, напр. Помпей с неговата колебливост или Катон, чиято крайна принципност е за уважение, но е приложима само в Платоновата държава, не и в тинята на Ромул. В епистоларния жанр, гръцки образци за който са достигнали до нас чрез отделни писма на Аристотел, Платон, Исократ и Епи-кур, Цицероновата кореспонденция е първият - и ненадминат и след това сборник, примерен за следващите епохи - античността (Сеиека - I в. н. е., Плиний Млади - I/II в. н. е., Фронтан- II в., Симах - IV в.), Ренесанса, та чак до новото време. Но докато Сенековото писмо, един малък философски трактат, доказва емоционалната връзка на автора с vita contemplativa, а Плиниевото, един увлекателен разказ в изящна рамка - връзка с vita privata, то писмото на Цицерон, носещо цялата полифо-ничност на жанра, открива емоцията като неотменна част на контакта с vita activa в родината. "Оплаках вече отечеството, и то по-силно и по-продължително, отколкото коя да е майка единствения си син" - пише той до Пет (писмо 42, 2). И най-вече кореспонденцията на Цицерон звучи и до днес като свидетелство за едно гражданско съзнание, съпреживяващо бедите на родината, жив глас от бурни времена.

Ключови думи: избрани, писма, Марк, Тулий, Цицерон