Антигона

Софокъл

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Забележка:: Запазена, без забележки.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Народна култура
Град на издаване:: София
Година:: 1968 г.
Език:: Български
Страници:: 73
Корици:: Меки
Категория:: Класика
Формат:: 84/108/32

Трагедия. Антигона е трагедия, която дотам впечатлила зрителите през 442 г. пр. Хр., че на следващата година избрали Софокъл за стратег на военната операция срещу остров Самос. Само тоя факт е достатъчен, за да се убедим, че е съществувала пряка връзка между старогръцкия театър и управлението на държавата. Но пък днес, изучавана в училище, "Антигона" ни изглежда недостатъчно "мъжка". Поне не колкото "Илиада" или "Прикованият Прометей". Героинята, по която е озаглавена трагедията, е жена, много се говори и няма нито един приличен бой. Това, разбира се, е шега. Но е факт, че "Антигона" трудно може да ни впечатли, когато сме млади. Далеч по-интересна би ни била битката между войските на Етеокъл и Полиник за властта над Тива. Или една любовна история. С други думи, момчетата биха играли някоя игра в мрежа, в която да са Етеокъл или Полиник. Но не и Антигона. А момичетата едва ли толкова се впечатляват от сестринската вярност, когато далеч повече ги интересуват други чувства и мисли. Това, че творбата е озаглавена по името на Антигона, съвсем не значи, че тя е най-важният персонаж. В "Антигона" героят, който търпи трагическа промяна, е Креон. Антигона не се изменя. Тя стои на едни и същи позиции през цялото време. Докато Креон е типичният трагически герой. От надменност той преминава през смирение, за да достигне в хода на нещастните събития за семейството му до отчаяние, а след това - до самоунижение и разкаяние. Той е извършил най-тежкият грях според древните гърци - бил е прекалено горд. Така е нарушил в самолюбието си божествените норми, започнал е сам да кове нови закони. В някакъв смисъл така той дори се е мерил с боговете. А знаем какво чака в гръцките митове всеки, дръзнал да постъпва така. Ниоба, която оспорва правото на Латона (майката на боговете-близнаци Аполон и Артемида), е убита заедно с всичките си деца1. Арахна, която заявила, че може да тъче по-хубаво от Атина, била превърната в паяк. Днес гледаме на тези сюжети като на приказки, вълшебства, бабини деветини. Но в тях има една логика, която именно трагици като Софокъл ни предават в далеч по-понятна за нас форма. Става дума за това, че всеки, който е надвишил правата си, който се е възгордял и е почнал да обижда, бива наказван. Всичко това древните елини наричали хюбрис. От днешна гледна точка, разбира се, античната трагедия е дидактична и донякъде досадна. Хорът пояснява, героите са наивни. Но това не се дължи на нашето превъзходство над древните, а на това, че условностите са се изменили. Не че древните са вярвали наивно на своите митологични сюжети. Не, те като малките деца днес (или като майките ни, следящи с нетърпение поредната серия на "Дързост и красота") са можели да се абстрахират, да повярват благодарение на способността си да влизат в игрови ситуации. Приносът на Софокъл за развитието на театъра е безспорен. Само един пример - икономическия момент в театъра. От два обола2, които дават на всеки зрител, за да го накарат да ходи в зората на театъра на представление в Атина, се минава през безплатен вход и едва по времето на Софокъл се стига отново до два обола - но такса, която трябва да платиш, за да те пуснат. Сюжетът на "Антигона" вече бил ползван от Есхил. Той бил автор на една трилогия - "Едиподия", от която е запазена само третата част, "Седемте срещу Тива". Но това ни стига, за да видим голямата разлика между него и Софокъл. При Есхил няма пет-шест, разправии, изяснявания, сложни преобразувания на героите. Той е цар на трагическата ирония: колкото повече героите се опитват да избегнат злощастната си съдба, толкова по-сигурно се приближават до своята гибел. Това е много голямо откритие, от което ще се ползва и Софокъл. А и кой ли не - чак до Франц Кафка, в чийто роман "Процесът" героят затъва толкова по-тежко в един съдебен процес, колкото повече прави за своето избавление. Но за разлика от Софокъл Есхил наистина най-вече се стреми да покаже, че ако е извършено голямо престъпление, престъпление срещу божествения ред, изходът е единствено в пълното унищожение на рода на престъпника - Едип се самоослепява и заминава в изгнание, синовете му Полиник и Етеокъл се избиват един друг, самоубива се и Антигона. И всичко това заради престъпление, извършено от бащата на Едип, Лай. И още нещо: при Есхил преките политически поуки от трагедията са били задължителни. По негово време вече назрявал конфликтът между водещите гръцки полиси и той предупреждавал, че изходът от една бъдеща война (която всъщност не закъсняла - това е Пелопонеската война) може да бъде като при оная между братята Етеокъл и Полиник. Софокъл набляга на съвсем друго. За него конфликтът е между обичаите и правото, между неписаните и писаните закони. А също и между родовите ценности и тези на държавата. Казусът, който Софокъл представя толкова убедително, е развиван и дописван от мнозина. Има го и в римската трагедия, има го и в модерния театър. Само един пример. С на практика същата идея се занимава трагедията "Хорацият" на Хайнер Мюлер. В нея един римски войник убива съпруга на сестра си, защото той е бил негов противник в битката. Когато той, един от рода на Хорациите, се връща, триумфирайки, сестра му не го посреща като победител. Тогава той я намушква, защото тя не се радва на победата на родината над врага. А врагът - това е родината на съпруга й. Какво решават римляните? Осъждат го на смърт, защото е убил собствената си сестра и му отреждат вечна слава като спасител на отечеството. Но това е съвсем друга трагедия.