Старонемски декамерон

Сборник

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Отлично
Забележка:: Отлично запазена книга.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Съставител:: Волфганг Шпивок
Издателство:: Народна култура
Град на издаване:: София
Година:: 1988 г.
Език:: Български
Страници:: 410
Корици:: Твърди
Преводач:: от немски Красимира Михайлова
Художник:: Петър Добрев
Категория:: Класика
Дебелина (мм):: 30

Както за други велики хора и за автора на "Декамерон" не се знае точно къде се е родил. Предполага се, че е роден в Париж като незаконен син на флорентински търговец. Бащата на Бокачо бил студен и вероломен човек. Той захвърлил майката, но прибрал при себе си детето. Майката умряла много скоро. Твърде трудно е да се установи дали тя е точно тосканка или французойка, но едно е ясно - че "галска жилка" присъствува в словесното изкуство на Бокачо. В него има нещо "парижко", ако не като кръв, то като художествен инстинкт. В натурата му се забелязва прословутият "французки дух", който като старо бургундско вино не му дава покой. Тоя "дух" го изпълва с младост и кипяща жизненост, остроумие и въображение. Независимо под чие небе се намира, той носи в кръвта си "веселата родина на Рабле". При него е безспорна галската яснота на духа и склонността към красноречие. В неговата проза има нещо цветисто като слог, артистично като изпълнение. В много отношения Бокачо повече прилича на французин, отколкото на италианец. Но все пак някои черти са чисто "италиански" при него. У Бокачо се забелязва флорентинска хитрост, страст към прекрасното и вродено чувство към изящното. За разлика от предшествуващите го майстори на новелата Бокачо има облик на типичен литератор. В това отношение той твърде прилича на приятеля си Петрарка. Както е известно, помежду им е съществувала дълбока дружба. Бокачо искрено се е възхищавал от гения на Петрарка. Известно е, че Петрарка е изучавал гръцки език под ръководството на двама-трима учители, хвърлил една не малка част от личното си състояние за издирване на стари ръкописи, основал е цяла академия на млади учени и сам е повлиял на Бокачо да се ориентира към древността. До голяма степен Бокачо дължи на него страстта си към античността, любовта си към гръцките ръкописи. Бокачо е подарявал на своя приятел ценни книги, като тия на Цицерон, Барон, Блажени Августин, както и собственоръчния си препис на "Божествена комедия". Много нещо Бокачо носи от автора на сонетите за Лаура. Петрарка и Бокачо са били искрени приятели. Бокачо е изпитвал дълбоко чувство на привързаност към автора на поемата "Африка". Често пъти той е изминавал големи разстояния, за да се види с Петрарка. Бокачо не е познавал чувството завист и непрекъснато е изразявал в писма удивлението и благоговението си пред делото на Петрарка. Обаче Петрарка е прочел много късно "Декамерон", близо двадесет години след неговото издаване. Както е известно, той не се е отнесъл с особен възторг към творбата. Явно буржоазната жизненост на "Декамерон" му е била чужда. Авторът на "Декамерон" е просветен и либерален ум, добър компаньон и веселяк. Той има добро сърце и си остава докрай една хармонична натура. Като типичен син на епохата Бокачо харчи много пари по манускрипти и въпреки своята бедност дава последните си средства, за да се сдобие с екземпляр на Омир и Вергилий. В началото обаче животът на Бокачо не се отличавал с много приятни краски. И това се дължало най-вече на семейното положение. Мъчителният спомен за рано починалата майка, користолюбието на бащата не са се отразили добре на младия Джовани. Баща му все повече се е очертавал като груб материалист, който не се интересува от хуманитарните науки. Неговият житейски идеал е бил далеч от събирането на стари ценни ръкописи. Той искал да тласне сина по друг житейски път, който няма нищо общо с поезията и древните ръкописи. Но въпреки всичко от Бокачо не станало търговец. Търговията изгубва, но затова спечелва поезията. Бокачо на едно място казва: "Поезията не донася богатства, но тя открива пътя към небето; търговията води към печалби чрез измама." Единствен светъл епизод в неговото юношество е престоят му в Неапол. По-късно той дълго и носталгично ще си спомня за тоя престой. При пищния двор на крал Робер д’Анжу културата и насладите са били издигнати в култ. Тук господствувала блестяща епикурейска култура. Тогава Неапол, за разлика от другите италиански градове, е бил средище на просветен живот. По това време Париж е бил беден и мръсен град, който изобщо не е могъл да се сравнява с Неаполитанския двор на крал Робер, където около краля се е събирала блестяща плеяда от учени, пости и философи. Там Бокачо се е подвизавал като млад поет, той с имал вече име. Поемата "Филострато", написана в октави, му е донесла известност. Тук бъдещият автор на "Декамерон" е попаднал на интересни хора. Кралският библиотекар го е посветил в гръцката митология, а един учен го запознал с основните закони на астрономията. В обстановката на пищна феодална култура Бокачо завързва редица сладостни любовни връзки. Той бива посетен от Амур. От всичките му любовни романи най-известен е тоя с кралската дъщеря. Образът на Фиамета-Мария, облечена в зелено (любимия неин цвят), останал като светло видение от тия години. Рамката на тая любов е била великолепна. Неапол като град се е отличавал със своята природна веселост, лекомислие и чувственост. Тук никога не свършвали придворните празници и светските развлечения. При двора на крал Робер се е подвизавала една от най-интересните фигури на Средновековието - Джована Неаполитанска. Нейната история е аналогична с тая на шотландската кралица Мария Стюарт. Според Вилмен "егоистичната веселост сред опустошителната зараза" при "Декамерон" се дължи на това, че Бокачо превъзходно е познавал двора на Джована Неаполитанска и неговите опустошаващи страсти. В тия години той получава вкус към рицарството, салонната изнеженост и екзотизма на Юга. По това време той обичал и с голяма наслада слушал разкази за пътешествия по южните морета, за полуизточните нрави на Сицилия. По-късно, гледайки скромните долини на Флоренция, той е въздишал по най-хубавите часове на артистичната си младост. Отсега нататък Флоренция му изглеждала целомъдрена и републикански постна. Но баща му с видимо неудоволствие следял светските и литературни приключения на сина си. През 134) г. той извиква сина си във Флоренция. Срещата между бащата и сина не е много приятна. Бокачо записва в своя дневник: "Ужасният вид на този старец, груб и користолюбив, с всеки изминат ден все повече ме плаши и угнетява." Наново се сблъскват мрачният гуелф и веселият компаньон от Неаполитанския двор на Робер д’Анжу. Бокачо като човек е бил чужд на метафизическите тънкости на духа, на насладите на платонизма. Пред тях е предпочитал удоволствието на светските и научни разговори. За него Филипо Вилани дава следната характеристика: "Бил приятен в обръщенията, надарен с весел нрав, обичал да се шегува по време на разговори и със страст се е отдавал на изящни беседи." Явно е, че в обкръжението на трезвия и делови роден град той е страдал. Като светло възпоминание останали ласкавите вълни на Тиренско море, негата на Неаполитанския залив. Във Флоренция отсъствувала пъстротата на нравите, характерна за Неапол. Тя била изпълнена освен това с политически страсти и смутове. Чумата от 1343 г. накарала Бокачо пак да се върне във Флоренция. Неговият баща бил умрял и той трябвало да се грижи за своя брат, родил се от втория брак. Бокачо между другото се е занимавал и с дипломатическа дейност. Но той не е бил политик по призвание. Бокачо е повече епикурейска натура, отколкото човек на чистите политически страсти. Краят на автора на "Декамерон" далечно напомня религиозния кризис на Гогол. През 1362 г. при Бокачо идва един картезиански монах и му предсказва близка смърт. Бокачо едва ли не изгаря своите съчинения под напора на вътрешен кризис. На петдесетгодишна възраст той се отказва от светска ученост и става монах. Свободното си време отдава на тълкуване "Божествена комедия" на Данте - любимеца на неговата младост. В течение на десет години Бокачо споменава името на Данте в църквата. Обаче неговото религиозно благочестие не му е попречило да работи над своите латински трудове и над трактатите по биографията на Данте. Бокачо умира на 62-годишна възраст и е погребан в околностите на Черталдо. Разправят, че истинското чувство към поезията у Бокачо се е пробудило при вида на гроба на великия латински поет Вергилий. Оттогава става предан на поезията. Защото латинският поет го е научил, че само тя увенчава челото с истинска слава. Бокачо е бил закърмен с "млякото на латинската вълчица". Той е притежавал голямо литературно дарование и класическо образование. Бокачо е правил сериозни опити във всички литературни жанрове: в областта на алегорическите видения, любовната лирика, авантюристичния роман, митологическия разказ, легендата, сатирата, ораторската реч, еклогите, идилиите, митологията, филологията. И най-странното е, че е сполучил най-много там, където най-малко участие взема ерудитът у него. Неговият безсмъртен "Декамерон" няма нищо общо с учеността. В него той изменя на средновековната традиция да се рисуват герои, почерпани от класическия персонаж. И се е получило в резултат нещо необикновено свежо, пъстро и епикурейски жизнено. Под мрачния свод на чумата той разиграва хорото на живота - пъстро и многолико, възвишено и тривиално, благородно и подло. Бокачо благодарение на своята необикновена ученост и работоспособност е станал автор на много съчинения, които издават подготовката му и целеустремеността на духа му и оттам - целеустремеността на тая необикновена епоха. Сред тях обаче има типични научни названия, които издават лек педантизъм. Но в действителност не латинската му ученост, полузнанието на гръцки език, разсъжденията му върху произхода на боговете съставляват истинското му величие. Тия занимания са отшумели с течение на времето. Те една ли биха представлявали днес интерес, ако той не беше автор на "Декамерон". И сам Бокачо едва ли е могъл да предполага, че историческите му трактати, алегорическите му и мистични поеми, класическите му енциклопедии, в които проличава необикновена ученост, ще се окажат без всякаква стойност, мъртъв филологически прах. И то в сравнение с ония разкази с твърде непристойно съдържание, които той е написал за забава на една принцеса. "Безпътните" му новели от "Декамерон" му донасят по-голяма литературна слава. Именно това, което е страничен продукт на неговия гений, ще му донесе безсмъртие. А ерудитските му книги сега пълнят прашните рафтове на библиотеките на филолозите и специалистите. Бокачо има много творби, които могат да бъдат предмет на изследване, на чист научен интерес. Той има юношески литературни творби, които се отличават със злоупотреби с митологията. Някои от тях направо са подражание на Сенека и Овидий. В тях той разкрива несъмнен поетичен талант. В "Ninfale Fiesolano", макар че подражава на митологическата идилия, се чувствува известна поетическа прелест. Също така заслужава интерес и "Фиамета" със своята интензивност на любовното чувство. Но книгата, която донесе действителната слава на Джовани Бокачо, не се отличава с ученост. Тя е написана в духа на народния говор (макар и виртуозно, и с вкус), събрала е много от приказките на устния фолклор, от онова безименно богатство, което е притежание на всички и на никой. На широката публика Бокачо е известен с една-единствена книга, които преживя вековете. Тия сто новели, разказани за десет дни, са отдавна достояние на цялото човечество. Авторът на "Декамерон" ни пренася под флорентинското небе, показва ни очарованието и горчивините на живота на фона на пир по време на чумата. В момент на трагични контрасти най-добре се чувствува сладостта на живота. На тоя мрачен фон на средновековно бедствие животът изглежда още по-привлекателен от всеки друг път. В разказите на веселия Бокачо се чувствува негата на средиземноморската култура, те се отличават с необикновена жизненост и пластичност, те гъмжат от характери, ситуации, човешки съдби. Безгрижният разказвач на ренесансовски случки се превръща в някаква нова Шехеразада, която ни отвежда под светлото, усмихнато и ласкаво италианско небе. Тук е показано италианското общество, пъстро и богато, освободено от гнета, на теологията.