Телената обеца

Петър Бобев

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Добро
Забележка:: Има леки забележки. Добро състояние.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Български писател
Град на издаване:: София
Година:: 1988 г.
Език:: Български
Страници:: 165
Корици:: Меки
Художник:: Ани Бобева
Категория:: Детско-юношеска литература
Дебелина (мм):: 10

"Никой не би я сбъркал - истинска акула чук, една от хилядите, от стотиците хиляди, които кръстосват океани и морета. Нито дребна на ръст, нито от най-големите - на дължина горе-долу четири метра, с мощно мускулесто тяло, на гърба сиво-кафяво, а отдолу белезникаво, тласкано без почивка от неуморната несиметрична опашка. Погледната отгоре, акулата имаше съвсем странен вид, направо уродлив за някой сухоземен обитател, но за природата - безсъмнено целесъобразен. Тя бе наподобила огромна буква "Т". Главата й, с особена белезникава рисунка отгоре, беше неправдоподобно източена встрани и поставена напреки на тялото й, все едно желязната част на чук, ако щете, и на наковалня, в двата края на която блестяха съвсем не намясто златистожълтите й очи, големи, защитени с дебели мигачи, на пръв поглед напълно безизразни, а всъщност излъчващи някаква сатанинска злост. По грапавата й кожа бяха успели да се впият, особено в гънките на разперените й предни перки, почти неподвижни, като крилете на реактивен самолет, безброй морски жълъди и смучещи рачета - риби-въшки. Жълъдите я използуваха като превозно средство, докато рачетата смучеха непрекъснато телесните й сокове. Но и едните, и другите й причиняваха такъв сърбеж, че тя усещаше непреодолима нужда да се чеше във всеки срещнат твърд предмет: било то коралов риф, обикновена скала, та дори и кораб. Не можеха да я отърват от това мъчение нито увисналите покрай устата й, все едно рядка огърлица, седем-осем охранени риби прилепала, нито стрелкащите се пред нея дузина риби лоцмани, които от време на време напускаха строя си, за да се стрелнат и да изчоплят от кожата й някой неуспял да се прикрепи добре паразит. Затова акулата ги търпеше, затова допускаше да се мотаят пред носа й ивичесто нашарените лоцмани, затова влачеше със себе си окачените прилепала, които само така, с нейна помощ, можеха да промиват хрилете си. Та нали все за същото, заради тия хриле, с които и тя, и те дишаха, и акулата чук беше принудена да бъде в непрекъснато движение. Спреше ли, и щеше да се задуши; спреше ли, и щеше тозчас да потъне към дъното. Защото, лишено от плавателен мехур, тялото й беше по-тежко от водата. Длъжна беше, осъдена от рождение да не спира, да плува, един вечен скитник, един прокълнат Ахасфер, който щеше да намери покой едва след смъртта си. Наоколо - само вода, нейната родна стихия, нейната вселена - вода нагоре, тънък воден слой, през който се процеждаше неясното бледозеленикаво зарево; вода отдолу, откъдето бликаше на вълни тъмният мрак на дълбините, черно-син като мастило и за учудване, прозрачен като кристал; вода на всички страни: отпред, отзад, вляво, вдясно, накъдето се губеше, сякаш се стопяваше в далечината, искрящата, все едно жива синева, прорязвана с безшумните светкавици на сияещите във всички отсенки на лазура отблясъци на далечните слънчеви лъчи. Една неземна, неправдоподобна красота!