Людмил Стоянов нарисува със суров реализъм и вълнуваща жизнена правда истинския лик на войната, показа нейната кървава стихия, пресъздаде страданията, които тя донесе на българския народ. Това бе книга, изтъкана от нежна любов към войника и ненавист към кастовото офицерство и особено към тези, които не отиваха на война, а я използваха за своите експлоататорски и спекулативни цели. Това бе книга, която изобличи антинародния характер на българската буржоазия и разкри подема на навдигащите се народни маси, събуждането на революционни сили, търсене на изход от задънената улица, в която бе натикан нашият народ.

Трудно една книга като Холера" би могла да се подведе под познати схеми, характеризиращи отделните епични жанрове. Людмил Стоянов скромно я нарича войнишки дневник", но това определение далеч не може да ни разкрие същината на книгата. Това е хроника, защото в нея е запечатана голяма част от личната съдба на писателя сраженията, в които е участвал, неговата страдалческа одисея по холерните лагери, завръщането му болен и изнемощял в столицата. Но в същото време силата на художественото обобщение разчупва рамките на хрониката, за да прерасне тая книга в повест ярка художествена творба за съдбата на българския народ през една война. Своеобразието на Холера" ще открием и в това, че тя е лишена от строго фабулиране, създаване взаимоотношения между отделните герои, които се завързват, развиват се и ще намерят своето разрешение във финала на повестта. Нещо повече отделните герои са по-скоро назовани, отколкото разкрити в своя жизнен път, те израстват повече като най-свободно обобщени образи на една епоха, отколкото като строго индивидуализирани образи.

Писателят влиза стремително в своя сюжет, въвлича ни направо във военната стихия, в ужаса на сраженията и страданията на ранените, адския трясък на пушечния и картечния огън и глада,който изгризва последните сили на изнемощелите войници. Динамиката на боя не позволява на писателя да откъсне погледа си от войнишките редици. Природата тя е загатната в няколко слова, тук-там, доколкото е необходима атмосфера на повествованието:

Полека-лека очите свикват с тъмнината. Нощта се избистря, звездното небе слиза ниско над нас. Бледните звездни зари пропълзяват в окопа, озаряват го със своето далечно сияние и го изпълват със спокойствие, което напомня спокойствието на смъртта. Ние, които сме прави с пушка в ръка, спим; тия, които лежат долу, също спят; а едновременно сме будни, защото всяка секунда заскимтява картечница или профучава граната, която като сляпа птица след секунда се удря в скалите с остър и зловещ писък:

Т-р-р-р-ах-тах-тах."

Сега дори, когато героят вижда звездите, лунните отражения, далечните хълмове, ужасът на войната деформира природния пейзаж, деформира усещанията, деформира мисълта. Оттук има само една стъпка до болезнената халюцинация, когато страхът сковава боеца, той вижда неприятел навсякъде. Това са страници, написани с дълбока психологическа правда.

Както се вижда от горния откъслек, Людмил Стоянов води в Холера" разказа от първо лице. Това дава строга автентичност на повествованието, то носи подчертаната атмосфера на лично преживяното, изстраданото, изпепеленото. Ние знаем, че в основата на повестта лежат събития, в които писателят е бил участник. Но в същото време героят на Холера" като съдба надхвърля личната участ на писателя, превръща се в широко обобщен образ на онзи войник от окопите, който изнесе цялата тежест и мъки на войната, за да се завърне от фронта с изясненото обществено съзнание, че той е бил играчка в ръцете на хищната буржоазия, човек с ограбен живот и премазано от глада и мизерията битие.