Виа мала

Димитър Мантов

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Добро
Забележка:: Има леки забележки. Добро състояние.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Народна младеж
Град на издаване:: София
Година:: 1985 г.
Език:: Български
Страници:: 128
Корици:: Твърди
Категория:: Исторически романи
Дебелина (мм):: 10

Тази книга може да бъде наречена "роман за един незавършен роман". Преди четвърт век започнах да пиша книга за времето на император Марк Аврелий. Беше в навечерието на войната. Тогава ми се струваше, че целият ми живот ще мине под сянката на надменно насочени към небето синкавосиви оръдейни дула. Завършил бях Юридическия факултет, но вместо сериозно да се готвя за държавния изпит, четях различни исторически съчинения, пишех и задрасквах в една дебела тетрадка с карирани листа и с никого не споделях терзанията си - струваше ми се, че и професионален историк нямаше да разбере защо се интересувам от далечната епоха на императора философ. Имаше и друго: бях в конфликт с важна личност, по-точно с група важни личности, един от които им беше шеф. Приятели ме предупредиха, че ония ще ми скроят някой номер. Какво можех да направя? Да изляза на улицата и да се развикам за помощ? Или да отида при някой супершеф, който ще ми съчувства на думи и след като ме почерпи с държавно кафе, ще гледа по-бързо да се отърве от мен? Както и да си блъсках главата, никакъв изход не виждах и дни наред чаках. Който е чакал да се продъни подът под краката му или таванът да се строполи върху пламналата му от мисли глава, знае какво означава това. Само когато потъвах в миналото, се чувствах добре. В паметта ми се преплитаха латински сентенции, цитати от велики автори. Тогава не знаех, че най-трудно се намира отговор на най-обикновените въпроси. Например: всички четем едни и същи умни книги, но защо не сме еднакво умни? Освен безперспективното писане на античен роман имах и друго занимание - както казваха в родното ми градче, "пописвах" по вестниците. От редакцията на всекидневник, където работеше мой състудент, ми предложиха да отида в командировка за една седмица, за да напиша репортаж за някакъв пенсиониран учител, който подарил личната си музейна сбирка, за да бъде открит местен археологически музей. В Градчето, което се намираше на тридесетина километра на север от Пловдив, пристигнах късно следобед - един раздрънкан автобус ме изсипа заедно с останалите десетина пътници в средата на унил площад, ограден от четирите страни с вехти двуетажни къщи. Беше гроздобер. Във въздуха се носеше сладкият дъх на шира̀, през площада минаваха волски и биволски коли, които мъкнеха големи "кораби", пълни с грозде. Циганчета подскачаха покрай колите, протягаха ръце, коларите им хвърляха чепки грозде, а те ги ловяха, като радостно подвикваха. - Голям берекет! - рече някой зад мене. Обърнах се и видях очилат възрастен мъж с омачкан панталон, черна жилетка и бяла риза. Вече бях чувал обяснението за тазгодишния берекет - зимата беше с много сняг, пролетта - влажна, а лятото сухо. Всичко това донесе небивало плодородие. Есента беше дълга и топла, гроздето всеки ден се налива със сладост. Казваха, че каците и бъчвите няма да стигнат за новото вино. - Къде е хотелът? - попитах очилатия, за да прекъсна словото му за берекета. В същия миг забравих и за хотела, и за плодородната година - в горния край на площадчето се появи Тя. Странно наистина, струва ни се, че винаги сме познавали и обичали жената, в която сме влюбени. Може би така искаме сами себе си да възнаградим за търпението, с което сме я чакали... Гледах захласнат стройното тъмнокосо момиче, което идваше към мен, обляно от златистата светлина на отиващото към заник-слънце, и вече знаех, че с мен ще стане някаква огромна промяна, като че досега в мен се бе крил съвършено непознат човек, който се излюпва като пеперуда от какавида, пърха с криле, иска да лети, да се радва и на себе си, и на света. Тя мина покрай мен и потъна в тъмен, усоен вход. Едва тогава осъзнах, че съм стоял пред хотел "Сплендид"[1]. Блясъкът и великолепието на хотела обаче бяха само в названието - двуетажната постройка с два реда тесни прозорчета и голям дървен балкон беше нещо средно между хан от турско време и търговски склад, с олющена сива боя и ръждясали улуци. В такива хотели ме бяха хапали настървени дървеници - това беше време на ожесточена борба между хората и дървениците, препаратът ДДТ още не беше открит. И сега, като пиша тия редове, усещам, че нещо пълзи по врата ми, и замахвам с ръка да размажа кръвожадното насекомо. И все пак събрах кураж и тръгнах към входа на хотела, където влезе Тя.