Ястребът

Димитър Мантов

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Забележка:: Минимална забележка към корицата. Книгата е запазена и илюстрована.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Отечество
Град на издаване:: София
Година:: 1981 г.
Език:: Български
Страници:: 132
Корици:: Меки
Художник:: Димитър Бакалов
Категория:: Исторически романи
Формат:: 16/60/90
Дебелина (мм):: 10

Попътни ветрове "Бре, Христо, бре, чедо, докога ще скиташ по чужди краища? Не ти ли присяда чуждият залък? " - "Вярно думаш, мале, омръзна ми блъскането по далечни земи. Дрехите ми тежат от сърма и злато, хаджия станах, ама изглежда акълът ми е още чирашки." Така си говореше през безсънните нощи гавазбашията[1] Шахин, а ниското сирийско небе не му отговаряше - както не му бе отговаряло и небето над Египет, над Медина, Мека и Неджад. Образът на майка му отдавна беше избледнял в паметта му, но гласът й внезапно проечаваше в съзнанието му - с думи, които бяха негови, и със строгост, каквато тя никога не беше проявявала към най-малкия си син. - "Хич ти може ли бре, сине, христиенин на неверник да служи! " - "Знам, мале. Знам какво да правя, за да си спася душата. Ще зарежа всичко, Хуршит паша ми обеща да ме пусне. На пискюллия ат ще се появя в Търново. И ще си намеря някоя мома бяла-червена, ще се задомя, отдавна ми е време." И друго човъркаше спокойствието на гавазбашията Шахин: повече от пет години ставаха откак не бе приемал светото причастие. Ако е за молитви, молеше се всеки ден, по-често вечер, като се кръстеше трикратно и целуваше божигробския кръст от скъпо черно дърво, който носеше на гърдите си, скрит под ризата. Сред гавазите и конярите имаше и други хаджии и, като говореха помежду си, те си признаваха, че ще се пържат в пъкъла, ако не отидат да се изповядат и да получат опрощение на греховете си. Защото хаджилъкът им беше някак между другото, в Йерусалим ги бе завела войнишката им служба, а не дълго лелеяната мисъл да посетят светите места. В разграбения от войниците на Хуршит паша Алепо (крепостта бе завладяна след дълга обсада, на която бунтовниците не устояха), пашовите гавази трябваше да поддържат реда и хаджи Христо, мушнал в силяха[2] пищови, бавно се разхождаше от единия до другия край на улицата, за която отговаряше. Беше пълнолуние и двукатните каменни къщи с покриви - тераси, си хвърляха сенки една на друга - мълчаливи, непристъпни. - "Непристъпни, вятър! " - презрително махаше с ръка гавазбашията Шахин, който заедно с останалите османски бойци беше нахълтвал в тях, захапал остър нож, в една ръка със зареден пищов, с другата размахал ятагана. От време на време той отърсвате широките си копринени шалвари - все му се струваше, че нещо е полепнало по тях от деня на нападението, когато двамата с Кочо прескачаха труповете на защитниците, стъпваха и по умиращи, а те ги ловяха за шалварите и молеха за милост. Христо - и той беше хаджия, но никой не му викаше така, знаеха го само като Байрактаря - развяваше зеленото знаме далече пред тях. С него беше и тънкият пъргав Карагеорги и Шахин, ядосан, че тоя път са го задминали, викаше на Кочо: "Хайде бре, какаванино, няма да гледаме петите на другите! ". И изпревари и Байрактаря, и Карагеорги - не току-тъй го бяха нарекли Шахин, което означаваше ястреб...