Стефанит и Ихнилат

Старобългарска преводна повест от XIII век

Сборник

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Отлично
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Гал-Ико
Град на издаване:: София
Година:: 1996 г.
Език:: Български
Страници:: 175
Корици:: Твърди
Категория:: Класика
Дебелина (мм):: 10
ISBN:: 9548010658

Книгата представя за първи път оригинален текст на "Стефанит и Ихнилат" - една от най-интересните творби на старобългарската белетристика от XIII век, - придружен с превод на съвременен български език и коментар. Повестта е уникално произведение на българската средновековна литература, изминало дългия път от Индия до Европа за повече от седем столетия, което пази връзката с индийския оригинал и прехвърля мост между Изтока и Запада. Според последните проучвания на Л.-У. Шоберг българският превод на "Стефанит и Ихнилат" е най-близък до т.нар. б- редакция, която представлява разширен вариант на кратката редакция А, обхваща 10 глави и е представена в три гръцки ръкописа (Codex medicus gr. 29 от Националната библиотека във Виена от края на XIV в.; сос!. 178 от Biblioteca Ambrosiana в Милано от XV в. и сос1. У-Ш-6 от Real Biblioteca-Escorial в Мадрид от 1564 г.), като най-голямо сходство с българския превод показва най-ранният гръцки текст. Тук трябва да се спомене и един ръкопис от редакция А от XIV в., съхраняван в Дъблин, (Trinity College, codex 373), който единствен сред гръцките преписи съдържа в заглавието името на Йоан Дамаскин, поместено в българския превод наред с името на Симеон Сит. За съжаление тези ръкописи не са публикувани и не може да се определи точното съотношение между тях и българския превод, а и едва ли може да се смята, че именно те дават представа за използвания от българския книжовник оригинал. Още изследването на А. В. Ристенко от 1902 г. обаче показа, че преводачът се е придържал доста точно към неизвестния днес оригинал и допуснатите отклонения - пропуски, добавки и промени - не са значителни. Макар да не може с пълна сигурност да се определят отклоненията на българския превод от оригинала, най-общо може да се каже, че те представляват преди всичко някои промени в действащите лица (напр. българският книжовник навсякъде предава "чакал" с неопределеното "звяр", заменя лебеда с жерав, рака с таралеж, и др.) и обяснения на гръцки думи, съхранени в превода (напр. в гл. III в разговора на мишката и гарвана след "благовоние" той обяснява: "което на гръцки език се нарича мосхос"; в гл. VI към името "Пангале" добавя обяснението: "сиреч "прекрасен"; в гл. VII обяснява термина "протонотарий" като добавя: "който е старейшина на книжниците"). В този си вид българският превод на "Стефанит и Ихнилат" представлява уникално произведение не само на старобългарската белетристика, но и на старобългарската литература изобщо. На първо място, поради отстояваните в него идеи, които въпреки всички трансформации в арабския и гръцкия текст си остават свързани с идейното звучене на индийския оригинал, построен с оглед на илюстрирането на приетото в староиндийската дидактика учение за постигане на уравновесено съчетание между три основни жизнени цели: дхарма - добродетел, дълг; артха - практическа полза, изгода; кама - чувствено удовлетворение. В българския превод, както и в гръцкия му оригинал, липсват всички текстове, отнасящи се за начините на постигане на третата цел като очевидно противоречащи на християнския морал, обаче, непокътнат остава смисълът на текстовете, които засягат втората цел и които също са в пълна дисхармония с нравствения идеал на християнството. Така от страниците на повестта практически се проповядват не само противоречиви, но понякога изглеждащи дори аморални в очите на българския читател нравствени норми, въздига се в основен принцип моралът на случая, на конкретната ситуация и се принизява ролята на последователната и цялостна нравствена доктрина, присъствието на каквато е характерна черта на старобългарските литературни произведения. Нещо повече - в гръцкия, а оттам и в българския текст срещаме новопоявили се подобни моменти. Особено показателен в това отношение е епизодът с осъждането на лукавия клеветник Ихнилат - специално добавената от Ибн ал-Мукаффа с цел да представи тържеството на справедливостта глава за наказанието на Ихнилат в гръцкия и в българския текст вече не изобразява справедливото възмездие, а осъждане по недоказано обвинение поради настояване на близките на владетеля. Възприемането на терминологията на християнството, където има възможност за това, и присъствието на няколко библейски цитата съвсем не са в състояние да променят духа на творбата; те свидетелстват също и за това, че както гръцкият редактор, така и българският преводач и не са имали особено желание да направят това. Повестта е уникална и по художествената си форма: тя е единственото произведение на старобългарската литература.