Път през годините. Неиздадени спомени" - е тъкмо такова свидетелство за една тревожна и драматична епоха - съдбовните житейски обрати в годините на Втората световна война и обществено-политическите трансформации в България след преломната дата 09.IX.1944 г. Тези фрагменти, бележки, записки на писателя Константин Константинов са по същество аморфни, разпокъсани, писани са през широки интервали от време ("Аз отбелязвам тук покъсано и безредно много неща", споделя авторът). Въпреки това, видени в своята взаимна обвързаност и обусловеност, те формират едно своеобразно макротекстово пространство, в което споменът и равносметката, пълноценната белетристика и стриктното документално представяне на фактите се намират в особен синтез.

В тази книга К. Константинов, с присъщите му интелектуална извисеност и дълбока чувственост на една неспокойна натура, сякаш потвърждава собствените си думи, изказани по друг повод в едно от последните му интервюта - "Истински големият писател е винаги и рационален, и емоционален". В разнородните и на пръв поглед хаотични записки се вплитат едно в друго личното и обществено значимото ("Искам да записвам само факти - по-значителни или по-лични. Но нещата са така сплетени сега - лични, обществени, национални, че човек неминуемо се вълнува и изохква."); недвусмислено е показано как преломното събитие и ситуацията на кризис рефлектират в индивидуалното човешко битие (под датата 28 април 1941 г. Константинов изповядва: "Тежки дни. Независимо от всички външни събития и чисто лични тревоги вече толкова месеци! Донка (сестрата на писателя - В.И.) е все така не добре със своя диабет. Треперя всеки ден. Грижи за храна, търсене на продукти, които вече липсват: масло, сирене, дори лекарства. Колко гнетят тия всекидневни неприятности, как премазват съзнанието ти - настръхнало вече от всичко външно и не остава нищо, в което да си отдъхнеш! В душата ми се събира злоба, намразил съм цял свят, освен неколцина само мои (подч. - К.К.) хора, и затова се усещам съвършено непотребен."). Категорично отказващ да постави себе си в центъра на изображението (което е неизбежно за жанра), авторът последователно, със завидна самовзискателност, прецизност и нравствен ригоризъм пресъздава събития и лица в своята силна взаимозависимост. Константинов болезнено преживява социалните абсурди и катаклизми, които засилват неговата лична драма и несигурност. Тук е мястото да споменем, че по време на бомбардировките над София през януари 1944 г. той губи скъпи на сърцето му хора. Във връзка с това в дневника си е записал: "15 ануари 1945: Точно година от смъртта на Невена и Николай (другата сестра на Константинов и нейния съпруг - В.И.). От тоя ден преди година почна един нов - потъмнял - живот за мен и Донка." Саморефлексията, вглеждането в собствения вътрешен свят, мъчителните и тревожни самопреценки ("Кога ще се науча да живея с истинския живот - а не да виждам само спомени или да чакам, въпреки всичко, някакво "чудо"?") тук са богато нюансирани и философски издържани, придобили статут на общочовешки прозрения.

Проникновен тълкувател на случващото се в страната в годините на Втората световна война, авторът на "Ден по ден" и "Седем часът заранта" не може да приеме упадъка на нравствеността и тържествуването на бездуховността и насилието. Представената обективна панорама от образи и събития разкрива множествеността в проявленията и нагласите в обществото - грешните политически ходове и машинации, ролята и значението на интелигенцията, безсмислието на човешките жертви. Нека припомним, че тези тематични и концептуални ядра занимават твореца още в романа "Кръв". И в двата случая писателят е пряк свидетел на изобразяваното. Тук обаче тази роля на хроникьор придава чувство на една дълбока лична изповедност. Непосредствено преди 9.IX. Константинов е назначен за директор на Радио София, което му позволява отблизо да наблюдава словесните и действени прояви на българския елит - политически и интелектуален. Творецът не крие неприязънта и възмущението си от доминиращата безпринципност и липса на отговорност в това тежко за България време, от повсеместното "любоугодничество" и "безочливост в лъжата". Като тъжна и горчива равносметка звучат думите му: "От месеци аз живея все с тази мисъл: какво бъдеще чака тоя народ с толкова вътрешна неустойчивост; с толкова къса памет; с такава изумителна първобитна липса на чувство не на човещина, не на милост, а дори на справедливост; и най-сетне с такива тъпи, недобросъвестни, злобни и дребни водачи - общественици, културтрегери, елита..."

Девети септември заварва Константинов като директор на радиото, което заради евакуацията временно се помещава в зданието на училището в Нови хан. Този първи ден, пропагандиран от новата власт като "ден на свободата", го изпълва с тревога и недоумение: от една страна, "позорният" според автора режим на Филов е приключен, но, от друга - "имаше нещо нелепо и дори противно, че "новото" идеше със старите мизерни фирми на Кимон Георгиев, Дамян Велчев (офицери, участници в превратите от 19.V.1934 и 9.IX.1944 - В.И.), Димо Казасов (политик, инициатор за създаването на кръга "Звено" - В.И.)". Социалният вакуум, който се създава в тази напрегната обстановка, поражда и множество въпроси (като например "Какво е това правителство - на личности или на партии?")... останали без отговор. Ето как мемоаристът вижда безредното шествие на тълпите, чието описание е знаково и характерологично: "То беше някаква злокобна картина, видение на ново бедствие (...) почти всеки човек имаше на петлицата си или в ръка червено цвете, по колите се вееха червени парцалчета - знаменца, втурваше се отнякъде нестройна колона от мъже, жени и младежи с червено знаме все с тия вдигнати юмруци, с викове "Смърт на фашизма!" и с фалшиви песни (...) това бе една разюздана тълпа, повече настръхнала от злоба, отколкото щастлива...".

Първият ден на "новото летоброене на българския народ", по думите на довчерашни германофили, които в създалите се условия гордо въздигат червения байрак, е началото на една епоха на преразпределяне на ролите, на преосмисляне на ценностите, на изпитание на съвестта. Константин Константинов избира достойното мълчание пред кухата патетика и конюнктурно служение. Поведение мъдро и благородно, с което спечелва собственото си уважение.

В структурно-тематично отношение друга важна особеност на "Път през годините. Неиздадени спомени" е осветляването на конкретни личности и извеждането на най-същностното от техния индивидуален натюрел. Така например авторът прави любопитни наблюдения върху житейската и творческа съдба на писателя и общественика Димитър Шишманов. От свидетелствата на Константинов става ясно, че със сина на проф. Иван Шишманов го свързва чисто и ненакърнено приятелство. Двамата дори имат намерение да създадат литературно списание, което обаче не се случва. За това вероятно "спомагат" и различните индивидуалности, които те въплъщават - строгостта и непримиримостта на единия се оказват неприспособими към прекалената снизходителност на другия. Но пряко всичко това Мика е припознат като "единствения човек от моето поколение, с когото ми е добре и се разбираме сравнително повече от всички".

Иво Андрич и Иля Еренбург са сред интелектуалците, които оставят трайни следи в съзнанието на К. Константинов. През 1945 г. първоначално като пълномощник на председателя на Съюза на българските писатели Трифон Кунев (по време на официалното посещение на писателска делегация от тогавашна Югославия), а сетне и като сам оглавяващ организацията (Първата национална конференция на българските писатели) Константинов създава приятелства и с двамата, които по неговите думи остават "извън времето и пространството". По този повод на една от книгите си Андрич пише на българския си колега сърдечно посвещение: "Константину Константинову за приятельским разумеванем из над времена и простира".

"Път през годините. Неиздадени спомени" е многопланова и дълбоко откровена книга на равносметката и саморефлексията, в която всичко представено и описано е болезнено изстрадано и драматично преживяно. Пътуващият човек в този прецизно документиран свят често полемизира, осмива, концептуализира... Достойно и почтено, както подобава на един писател ерудит с изострена гражданска съвест и чувство за справедливост.