Пентименто

Книга с портрети

Лилиан Хелман

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Забележка:: Минимални забележки. Много добре запазена книга.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Народна култура
Град на издаване:: София
Година:: 1981 г.
Език:: Български
Страници:: 216
Корици:: Меки
Преводач:: Тодор Вълчев
Художник:: Стефан Деспотов
Категория:: Чужда проза
Дебелина (мм):: 10

Лилиан Хелман, родена в 1905 г., влезе в американската литература като продължител на социално - критичното направление, към което се числеше и Юджин ОʼНийл, и доразвивайки го, внесе в него много нови неща и остави дълбока следа със своеобразния си талант. Първата й драматургична творба, която веднага я прави известна, е "Часът на децата" (1934). Следват "Бъдни дни", "Лисичета", "Страж на Рейн" (една от най-силните антифашистки пиеси в американската драматургия), "Поривите на вятъра", а след Втората световна война - "Другият край на гората", "Есенната градина", "Играчките на тавана", адаптациите "Монсера" и "Чучулигата", мюзикълът "Кандид" (по произведението на Волтер) и "Майка ми, баща ми и аз", драматизация на романа на Берт Блехман "Колко". Лилиан Хелман е авторка и на редица киносценарии, между които един, в съавторство с Хемингуей, за Гражданската война в Испания и друг за Великата отечествена война, онасловен "Полярната звезда", който тя пише като военен кореспондент в СССР. Не е тук мястото за анализ на нейната драматургия, но с една реч, тя е решително отрицание на войната и фашизма, на фалшивите американски "ценности" и на всичко, което унижава човешкото достойнство. Неслучайно Хелман отива в Испания по време на Гражданската война и по-късно ще напише в "Пентименто", че там са я развълнували хората, готови да умрат за това, в което вярват. Лилиан Хелман пише последната си пиеса - "Играчките на тавана", през 1960 г., след което настъпва дванадесетгодишно мълчание, ако не се смята драматизацията на романа на Блехман. Причината за това мълчание не е някаква лична духовна криза. То по-скоро е предизвикано от кризисни тенденции в развитието на американския театър през 60-те години - време, за което според един сполучлив израз е характерна "войнстващата деидеологизация". Ала в началото на седемдесетте години Хелман сякаш бива преоткрита и интересът към нейната драматургия се възражда не само в САЩ, но и в Европа. В Ню Йорк отново започват да се играят с голям успех "Лисичета", "Играчките на тавана" и "Кандид", в Австрия и ГДР - "Есенната градина", а във ФРГ - "Бъдни дни", "Лисичета" и "Другият край на гората". По същото време мълчанието е нарушено, но не с драматургична творба, а с мемоарна литература. Така изпод перото на Хелман излизат "Несъвършената жена", "Пентименто" и "Времето на негодниците", която предизвика ожесточени спорове сред американската интелектуална върхушка. Това е отрязък от мрачния период на маккартизма, под чиято пета попадат и Лилиан Хелман, и Дашиъл Хамът, известен (все още не и у нас) американски писател, с когото тя споделя 30 години от живота си. Шумът или по-точно протестите, които се вдигнаха около тази книга, накараха авторката да заяви: "Мнозина не са се променили дори и след маккартизма. Книгата събуди много мъчителни спомени. Обвиниха ме, че съм описала отново цялата «история», без да проверя нито един от фактите. Но истината е съвсем друга. Лично аз извърших щателни изследвания, а някои издирвания бях възложила на други хора. Проверила съм и препроверила всеки написан ред. Маккартизмът беше нещо като катаклизъм". Колкото до "Пентименто"... Впрочем какво е пентименто? Термин от живописта, който съществува само на италиански и е непреводим както на английски, така и на български. Затова го и запазваме, още повече че авторката си е направила труда да го обясни. Във всеки случай най-близкото му съответствие, ако го търсим в същия стилов пласт, би било може би "През патината на годините". А като жанр? Книга с портрети - отговаря самата Лилиан Хелман. Иначе това несъмнено е мемоаристика, срещу чийто автобиографичен характер възразява - струва ни се с право - американският литературен критик М. Шарър, който дава може би най-точната характеристика на същината на замисъла на авторката и на смисловата многопластовост на "Пентименто". "И макар че тази книга е почти демонстративно неавтобиографична - пише той, - в нея отчетливо прозират събития от живота на художничката, в съзнанието на читателя, ако не в самия текст, се редуват етапи от живота й: ранна младост ту в Нови Орлеан, ту в Ню Йорк, университета, началото на работата в издателството, първият й, необмислен и кратък брак, литературната кариера, славата и почестите, Холивуд, преследванията по времето на Макарти, разоряването й, политическото й прозрение, кръгът от талантливи и суетни приятели, някои от които съчетават в себе си и таланта, и суетата, чернокожите (най-вече жени), предани и жлъчни, описани с дълбока любов. Ето това е пентименто - първоначалният пласт под слоя боя, положен върху него." И ако приемем, че седемте, нека ги наречем, части на "Пентименто" са седем портрета на близки на Хелман, изиграли важна роля в живота й, трябва да добавим, че във всеки от тези портрети изкусно са вградени и други. А всяка част е като че ли канава за пиеса със сюжет, конфликт, графично изписани характери и блестящ диалог. Човек дори добива чувството, че това са седем пиеси, които засега, временно, живеят в прозата и остава само авторката да ги извади оттам и да им придаде формата, необходима за сцената и за възможностите на съвременния театър. В този смисъл "Пентименто", както донякъде и другите й две белетристични творби, е по-скоро връщане към "старата любов" - драматургията, нежели бягство от нея. Но тъй или инак, прозата на Лилиан Хелман потвърждава безсъмнено поне едно: че тя не е свърнала от пътя, който пое в началото, не е изменила на идеалите, с които влезе в литературата, не се е отрекла от това, което обичаше, и не се е примирила с онова, което ненавиждаше. И винаги с лице към хората. Тодор Вълчев