Алоис Ирасек е изтъкнат чешки писател от края на XIX и началото на XX в. (1851 - 1930). На перото му принадлежат многобройни повести, романи и драми за историята на Чехия.

Ирасек е роден в малкия град Хронов, в планинския район на Чехия, в семейството на пекар. На него, сина на небогати родители, били добре известни мъката и страданията на чешките трудови хора.

Завършвайки средно училище, Ирасек постъпва в Пражкия университет, където изучава чешка история. После преподава история в продължение на 14 г. в средно училище в старинния град Литомишл, и 20 г. - в Прага.

Дългогодишната педагогическа дейност се отразила и на художественото творчество на Ирасек: произведенията му са възприемат с необикновена лекота и с голям интерес от младите.

Ирасек внимателно следял новите постижения в областта на историческите изследвания. Произведенията му са основани на грижливо проучване на историческите материали и историческите места на Чехословакия. Романите, повестите и пиесите на Ирасек точно предават не само историческите събития, но и цялата обстановка, бит и дух на времето, към което се отнасят тези събития.

Голямо достойнство на романите на Ирасек е, че са посветени на героичното минало на чешкия народ от най-значителните и най-бурни периоди на борбата му срещу социалния и национален гнет: хуситските войни и годините на националното възраждане (първата половина на XIX век). В творчеството на писателя е показан и периодът на тежкия живот на поробения чешки народ след поражението на чехите при Бела Гора в 1620 г., период, който в чешката история се нарича «тъмнина».

Ирасек е известен и като драматург. Пиесите му, както и историческите му романи и повести, по време се отнасят към героичните периоди на чешката история.

Герой на произведенията на Ирасек е народът. Писателят дава ярки образи на отделни представители на трудовия народ и с голямо майсторство описва сцени, където действат народните маси.

Историческите повести, романи и пиеси на Ирасек постоянно напомняли на чехите за героичното им минало и несъмнено играли голяма роля в борбата на народа за свобода. Самият Ирасек разглеждал произведенията на изкуството като оръдие за борба за освобождение. Той казвал: «…ние се намираме в състояния на борба и се борим за живота си. А животът на народа е над всичко. За него трябва всички да се борим, за него трябва да се бори и изкуството».

За това какво значение се придава в Чехословакия на литературното творчество на Ирасек, свидетелстват думите на президента на Чехословашката република Клемент Готвалд:

«Произведенията му ни учат на правилно разбиране на нашето минало, укрепват националното ни самосъзнание, изпълват ни с действен оптимизъм и вяра в творческите сили на народа. Безспорно, тези черти е необходимо сега да се възпитават в народа, за да строи с още по-голяма съзнателност и подем нашето велико днес и още по-славното ни утре. Затова не може да има съмнение, че творчеството на Ирасека има сега по-голямо значение, откогато и да е било».

За «Старинни чешки предания» на Алоис Ирасек с увереност може да се каже, че ги знае всеки чех, от мало до голямо. «Старинни чешки предания» усилили интереса на народа към историята на своята страна.

Отделните предания и исторически легенди, влезли в книгата на Ирасек, били известни на чехите от незапомнени времена. Едни предания били записани от чешкия летописец Козма в началото на XII век, други, предавани от уста на уста, от едно поколение на друго, се запазили в народната памет до наши дни. Ирасек събрал цялото това фолклорно творчество и му предал художествена, литературна форма.

В «Старинни чешки предания» са художествено пресъздадени различни периоди и различни събития от историята на чешкия народ. Книгата започва с предания за живота на древните чехи в доисторически времена, още до образуването на чешката държава. Сказанието «За воеводата Чех» предава легендата за двамата братя Чех и Лех, които се смятат за праотци на чешкия и полския (ляшкия) народи. Чех и Лех заедно търсят места за заселване на своите родове.

Сказанието «Лучанската война» разказва за войните на чехите със съседните племена; преданието «За Либуша» е за легендарната мъдра девойка Либуша, за управлението й на страната; сказанието «За Пршемисл» - за избирането на първия чешки княз.

«Старинни чешки предания», предимно онези, в които се говори за доисторически събития, отразяват езическите вярвания на древните чехи и доста напомнят устните народни вълшебни приказки.

Чешката държава е родена в борбата на чешкия народ с немските владетели, стремящи се да завоюват Чехия и да понемчат чешкия народ. Немските крале се намесвали във вътрешните работи на Чехия и нерядко нахлували с войски в нея. Тези нахлувания на немските крале в Чехия забавяли обединението на чешките племена.

В края на XII век политическата сила на Германската империя запада и заплахата от немската агресия отслабва. В същото време Чехия икономически расте и постепенно става голяма феодална държава. В XIV век чешкият крал Карл (под името Карл IV) станал император на Свещената Римска империя, Чехия - център на империята, а Прага - нейна столица. Чехия достига небивала политическа мощ, икономически и културен разцвет. Карл IV създава новата част на Прага - Новият град и го заселва с чешки занаятчии; преустройва в Храдчани, в Пражкия кремъл, двореца; издига величествена катедрала; строи и досега запазилия се каменен мост. В 1348 г. Карл IV основава първия в Централна Европа Пражки университет и кани в Прага най-добрите художници и майстори. В този период се появяват значими литературни произведения. Ирасек посвещава няколко предания на строителството на «Златна Прага» - така започнали да наричат чехите своята столица.

Още до управлението на Карл IV, в XIII век, започва масовото заселване на Чехия от немски колонисти: рицари, занаятчии, търговци, духовенство и селяни. Немската колонизация била изгодна за едрите чешки земевладелци и особено за самите немски колонисти, които се ползвали с всевъзможни привилегии. Но тази колонизация поставяла мнозинството от чешкото селячество в много по-тежко положение от преди. Така в монархията на Карл IV наред с икономическия разцвет рязко се увеличили социалните и национални противоречия. Те довели в началото на XV век до хуситската война, за която Маркс казал, че е била «национална чешка селска война от религиозен характер срещу немското дворянство и върховната власт на германския император».

Войните са наречени хуситски, защото в тях взели участие след смъртта на Ян Хус многобройните му привърженици.

Ян Хус, ректор на Пражкия университет, е реформатор на чешкия език и правопис, крупен чешки писател и мислител от XIV век. Той открито бичувал пороците на католическото духовенство, борил се против господството на немците, призовавал към борба за национална култура. Католическата църква начело с папата го обявила за еретик и го изгорила на клада.

Хус имал много привърженици сред всички съсловия в Чехия. Най-революционната им част, в която влизали доведените до крайна нищета чешки селяни и градска беднота, се вдигнали на истинска революционна борба срещу потисниците. Чешките селяни и занаятчии обявили война на немския феодализъм и католическата църква, която била опора на феодалния гнет, помагала за понемчването на чешката държава.

Хуситите удържали една победа след друга над добре въоръжените немски кръстоносци, превъзхождащи по численост хуситските войски и ги прогонили от Чехия.

Победите на хуситите станали за потомците пример за храбростта, устойчивостта и патриотизма на обикновените чешки воини.

Преданието на Ирасека «Ян Жижка» разказва за героичната борба и славните победи на хуситските воини в XV век под предводителството на гениалния чешки пълководец Ян Жижка.

Но в хуситския лагер станали разпри между умерените и по-революционните хусити.

От умерените били професори от Пражкия университет, средни и дребни чешки помешчици, търговци. Всички те отначало участвали в хуситското движение. Умерените искали конфискация само на църковните земи.

В другата партия, революционно-демократичната, се обединили закрепостени селяни, занаятчии, градска беднота. Техен вожд бил Ян Жижка.

Партията на Жижка започнали да наричат «таборити», защото се установили в град Табор.

Героичните хуситски войни изиграли голяма роля в националния подем на чешкия народ, в развитието на самостоятелната чешка култура. Но чешкото селячество не успяло да отхвърли бремето на крепостната зависимост. Крепостният гнет станал още по-тежък. Ярка представа за това ни дава преданието «Далибор от Козоед» - за дворянина, опитващ се да защити безправните чешки селяни.

В преданието «Кутногорските рудокопачи» е дадено описание на тежкото положение на работниците в Чехия. Тук се говори за въстанието в края на XV век на рударите в град Кутна-Гора и за жестоката разправа с въстаналите. Сведенията за тези събития, взети от Ирасек от историческите материали, са необикновено ценни за историята на работническото движение, тъй като са едни от първите свидетелства за работническите бунтове в Европа.

Чешките крале от династията на Хабсбургите през XVI век често нарушавали политическите права на чешките дворяни и водели безпощадна борба против «чешките братя» (така се наричали тогава част от хуситите, към които принадлежали най-вече чешките крепостни селяни). През 1618 г. чешките дворяни вдигнали въстание срещу крал Фердинанд Хабсбург. Но те не били поддържани от широките народни маси. В 1620 г. при Бела Гора, около Прага, чешките войски били разбити. След Белогорската битка Хабсбургите повели решителна борба с остатъците на хуситското движение.

Настъпва периодът на «тъмнината» - време на жестока реакция. Хабсбургите се стремели да изкоренят чешката национална култура, чешкия език и напълно да понемчат чешкия народ. Много от най-добрите представители на чешкия народ били принудени да напуснат родната земя и да се скитат в чужбина. Напуснал Чехия великият учен Ян Амос Коменски, много други видни чешки и словашки учени и даже цели селища на «чешките братя».

Трогателната картина на раздялата на най-добрите хора на Чехия, нейните истински патриоти, с родината е показана в преданието «Полянка с рози».

Към периода на «тъмнината» се отнася и преданието «За Ян Козина», в което е отразена борбата на «ходите» (жители на западния граничен край на Чехия) с помешчиците, завършила с поражение за селяните и жестоката екзекуция на техния вожд. Въстанието на ходите (1693) и подвизите на вожда им останали завинаги в паметта на чешкия народ. Козина станал национален герой на Чехия.

Много по-тежко от това в Чехия било положението на селяните в XVII-XVIII век в Словакия. На борбата на словашките селяни в XVIII век против потисниците им, унгарските помешчици, Ирасек посвещава преданието «За Яношик». Яношик е историческо лице, за него са запазени исторически документи. Преданията, легендите и песните за Яношик са широко разпространени не само сред словаците, но и сред украинските и полските селяни. Всички те със съчувствие го показват като народен отмъстител, говорят за благородството му, за неговата безкористност и как «е отнемал от богатите и давал на бедните». Славата на Яношик живее в словашкия народ до наши дни.

От незапомнени времена много чешки предания носят характера пророчества за съдбините на родната земя. Те разказват как легендарната мъдра владетелка Либуша и други чешки прорицатели са предсказвали на своя народ страшни години на изпитания. Но всички пророчества са изпълнени с вярата, че след тежките изпитания ще настъпят щастливи времена, години на благополучие и свободен живот.

В годината, когато Ирасек написал «Старинни чешки предания» (1894) Чехия не била самостоятелна държава. Тя се намирала под властта на Австро-Унгарската монархия. Чешкият народ се стремял по онова време да отхвърли гнета на немската власт, мечтаел за свобода, обръщайки се към великото си минало. Голямото историческо значение на преданията на Ирасек е в това, че в тях намерили отражение надеждите на чешкия народ от края на XIX век.

«Старинни чешки предания», създадени от Ирасек на основата на автентични народни предания, съхранили основните черти на народните устни поетични произведения. В тях виждаме ограничеността на възгледите на чешкото селячество в епохата на феодализма и капитализма, политическата му незрялост. Но наред с това в преданията са изобразени положителните страни на най-добрите произведения на народното творчество: високо идейно съдържание, органично свързано с художествената форма.

Преданията на Ирасек, както и на народните исторически разкази и легенди, са проникнати от дълбоко чувство на патриотизъм. В преданието «За стара Прага» Карл IV, изразявайки чувствата на целия чешки народ, казва: «Прекрасна моя страна! В любовта си към нея намирам велико щастие. Обичам я като чудесна, неповторима градина, най-хубавата от всички градини на света…»

На «Старинни чешки предания», както и на истинските народни произведения, е свойствен оптимизъм, вяра в крайната победа на доброто над злото.

Като химн звучи края на пророчеството на Либуша: «Пречистен от страданията, укрепен в труда и любовта, ще се изправи той (чешкият народ. - П. Б.), изпълнен със сили, ще се сбъднат всичките му надежди и ще постигне пак слава».

Характерна черта на истинските народни произведения е увереността в победата на мира. С твърдата вяра в крайното тържество на мира завършва преданието «Бланицките рицари»: «И ще настъпи свят мир, и облекчено ще въздъхне чешката земя