Цимент

Фьодор Гладков

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Забележка:: Към отлично. Здрава, запазена, без забележки по текста. С подпис в ъгъла на първа страница.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Народна култура
Град на издаване:: София
Година:: 1977 г.
Език:: Български
Страници:: 279
Корици:: Твърди
Преводач:: от руски Виолета Москова-Еленска
Художник:: Иван Кьосев
Поредици и библиотеки:: Библиотека "Световна класика"
Категория:: Чужда проза
Ширина (мм):: 135
Височина (мм):: 205
Дебелина (мм):: 20

"Цимент" е едно от първите произведения на социалистическия реализъм и един от най-първите романи на производствена тема. Написан е в първата половина на 20-те години и е издаден през 1925 година. След направена критика и от Максим Горки, който се отзовава като цяло положително за романа, авторът преработва романа съществено. Скоро след издаването на романа на руски език, той е преведен на немски, френски и други езици. Авторът на романа Фьодор Гладков е един от 313-те автори, чиито книги се изгарят в Германия през 1933 година. *** Откъс от началото на книгата. I. Запустелият завод Пред прага на родното огнище Както и преди три години в тоя утринен час в началото на март слънцето ярко заливаше с лъчите си морето оттатък покривите на работническите жилища и заводските аркади, а въздухът между възвишенията и морето беше виненочервен, окъпан в огнен блясък. И синкавите комини, и железобетонните заводски корпуси, и работническите къщички в "Уютната колония", и хребетите на планинските възвишения, целите като че опасани с меден обръч, всичко се къпеше в слънце и беше стъклено прозрачно. Нищо не се бе изменило през тия три години. Леко замъглената планина с голи ридове, сипеи, каменоломни и скали си беше, както я помнеше от дете. Отдалече по склоновете й се виждаха познатите кариери, въжените линии сред камъни и храсталаци, мостовете и подемните машини в теснините. Същият си беше и заводът долу, в ниското: цял град от куполи, кули и цилиндрични покриви; същата си беше и "Уютната колония" по склона на хълма над завода, с хилавите акациеви дръвчета и дворчета от няколко квадратни метра пред всяка къщичка. Минеш ли през квадратния отвор в бетонния зид, който отделя територията на завода от предградието (по-рано тук имаше вратичка, а сега зее само тая дупка) - ето ти и жилището на Глеб във втората къщичка. Ей сега ще изскочи насреща Даша, жена му, с дъщеричката Нюрка, ще извика и ще замре на гърдите му, замаяна от радост. Даша не го очаква и той не знае какво е преживяла без него през тези три години. Няма в страната път или пътека, ненаквасена от човешка кръв: дали смъртта е минала оттук само пътьом покрай работническите коптори, или огън и вихър са разпилели и родното му огнище? В пущинака оттатък зида играеха някакви мръсни дечица, кози с издути кореми и змийски очи щипеха акациевите храсти. А петлите слисано поклащаха срещу Глеб червените си гребени и сърдито къркаха: - Ко-ко-кой е тоя? И Глеб с цялото си сърце долавяше, че и планината с разрушените каменоломни, и комините, и работническото селище се тресат от дълбок подземен тътен... От хълма се вижда как между каменните корпуси на завода надолу към морето и кейовете, като триумфални арки във вид на гигантска буква Н, се спускат бетонните подпори на въжената линия. Между тях са се опнали като струни стоманените въжета със застинали в полет вагонетки и ръждясалата желязна дантела на предпазната мрежа под тях. А там, в края на каботажа, над ажурната кула е разперил крила електрически кран. Да, чудесно! Отново - машини и труд! Нов труд - свободен, извоюван с борба, с огън и кръв. Чудесно! Врещят деца и кози. От кочините се носи остра амонячна воня на гнило. И навсякъде буренак, уличките осеяни с курешки. Откъде пък тези кози, свине и петли? По-рано дирекцията забраняваше това най-строго. Откъм "Уютната колония" по пътеката насреща му се зададоха три жени с одърпани вързопи под мишница. Отпред вървеше някаква баба с лице на вещица, а двете отзад бяха по-млади: едната - пълна, гърдеста, другата - със зачервени очи и клепачи и ниско спусната над очите забрадка. В старата Глеб позна жената на шлосера Лошак; гърдестата беше булката на шлосера Громада, а третата не познаваше. Той им изкозирува, радостно развълнуван. - Здраве желая, другарки жени! Но те го погледнаха подозрително и го отминаха. И само жената на Громада му се озъби весело: - Хайде, хайде, върви си из пътя! Де може човек с всекиго да се здрависва... - Ама чакайте бе, жени! Вий май не ме познахте, а? Старата Лошаковица се спря и басово каза, сякаш не на него, а на себе си: - Ами че туй бил Глеб! Господи! Сякаш от небето паднал... И продължи пътя си спокойно и мрачно. Громадовица само се засмя и нищо не каза. И едва при зида се обърна и заговори припряно: - Бързай, Глеб Иванович, тичай! Ще падне май игра на жмичка с твойта Даша... Свариш ли я в къщи - пак ще сте младоженци. Глеб гледаше жените и не можеше да познае в тях предишните си приветливи съседки. Животът, види се, здравата е огрухал жените от завода! Оградата край дворчето, голямо няколко квадратни метра, си е същата. Ето го и нужника към улицата. Само дето оградата се е поразкривила - и от времето, и от зимния нордост - и сиви люспи покриват дъските като краста. Ей сега Даша ще изскочи от къщи с радостен вик. Как ли ще го срещне тя него, дето се е изтръгнал от огъня и смъртта? Може да го смята за загинал, а може би го чака всеки ден още оттогава, когато през оная късна нощ я бе оставил сама с Нюрка в тази дупка? Той хвърли походната си торба на земята, а шинела на оградата. Постоя, размаха ръце нагоре и встрани, за да се успокои, и изтри потта от лицето си с ръкава на гимнастьорката. Но тъкмо понечи да тръгне нагоре по стълбата, и вратата се разтвори. В черния й квадрат стоеше и го гледаше смаяно мургава жена с гъсти вежди, с широка червена лента на главата и селска мъжка риза. А когато погледът й срещна усмивката на Глеб, в очите й проблесна плаха радост. Познатата потрепваща брадичка, пълничките момински бузи и нослето като морковче, и привичката да извива глава настрани и те гледа внимателно, и предишните упорито свити вежди - да, това беше тя, Даша. А всичко останало (какво именно - човек не можеше да определи веднага) беше чуждо, ново и той никога досега не го беше забелязвал у нея. - Дашка, женичката ми!... Милата ми! И се устреми към нея, задъхан от неудържимо вълнение. А Даша, както беше застанала на вратата, на първото стъпало, просто застина, само объркано замаха с ръка, сякаш се бранеше от привидение. После тихо прошепна, почервеняла до корена на косата си: - Ти ли си?... Ох, Гле-еб!... Миличък! А в черната дълбина на очите й припламваше неосъзнат страх. И щом Глеб я сграбчи и впи устни в нейните, тя изведнъж отмаля и се отпусна като в безсъзнание. - Да, да... жива си ми и здрава, гълъбице моя... А тя не можеше да се откъсне от него и някак детски несвързано бърбореше: - Ох, Гле-еб!... Как така изведнъж... Аз хич и не знаех... Ама откъде се взе?... И тъй... неочаквано! И се смееше, заровила глава в гърдите му. А той все я притискаше към себе си и усещаше как тупти сърцето й, как цяла е обхваната от неудържим трепет. Те се откъсваха един от друг, опиянено се вглеждаха в лицата си, в очите си, смееха се и пак се прегръщаха стремително. Глеб я вдигна на ръце като дете и понечи да я занесе в стаята както през първите дни от женитбата им. Но Даша се изтръгна и с лукава полуусмивка се заоправя. - Виж го какъв е пощурял!... И аз като побъркана... Задъхана, тя решеше косата си и отстъпваше назад към портичката. После изведнъж се сепна и уплашено извика: - Ох, закъснях!... Трябва да бързам, Глеб, трябва да бързам!... И вече сериозно, но все още развълнувана, заговори: - Иди в заводския комитет да те запишат за купони. Че съм ужасно заета. Ах, Глеб... ах, другарю!... Просто не ми се вярва... съвсем друг си станал, съвсем... хем близък, хем чужд. - Но какво е това, Дашенка?... Нищо не разбирам... Даша беше вече при портичката и се усмихваше. - Аз се храня в града, в стола на "Народна храна", а пък хляб получавам от партийния комитет. А ти иди в заводския комитет и се регистрирай за купони. Два дни няма да ме има - трябва да замина бързо в командировка на село... Ти си почини от пътя. Тръгвам веднага - каруцата ме чака. Хич не мога... - Ама почакай де, Дашенка... Как така?... Още не съм влязъл в къщи и ти се измъкваш... Той се спусна към нея и я сграбчи с все сила. А тя пак така ласкаво-настойчиво се освободи. - Ама, Дашенка, кажи ми какво значи това... - Аз работя в женотдела, Глеб. - Как така в женотдела? А Нюрка?... Къде е детето? - Нюрка е в детския дом. Хайде, върви почивай. Не мога да се бавя нито минутка... После ще приказваме... Нали разбираш: партийна дисциплина... И се затече. Червената лента се мержеля нахално пред очите му чак до зида, мамеше го след себе си и му се присмиваше. А после, при дупката в зида, Даша се обърна, махна му с ръка, засмя се и зъбите й блеснаха. Глеб изтича до стоборчето и извика: - Дашенка! А Нюрочка как е? Сигурно е порасла... Аз ще ида да я видя. В кой дом е? - Не, не, да не си посмял! Ще отидем заедно. А сега почивай. Глеб стоеше на стълбата, гледаше поразен как Даша се отдалечава и просто не можеше да проумее какво става. Три години бе прекарал сред грохота на гражданската война. През тия три години бе горял във вихъра на страшни събития... А как ли е преживяла тези години Даша? И ето прибра се в гнездото си, което бе напуснал някога през една безлюдна нощ. Ето го завода, където миризмата на пушек и масло го бе просмукала още от малък. И гнездото празно, и Даша го посрещна не както си бе мечтал. Той приседна на стълбата и изведнъж почувствува колко е уморен. Уморен не от четирите версти, които бе изминал от гарата дотук, а от тия три години и от тази странна среща с Даша. Каква е тази необичайна тишина? Защо въздухът кънти и из "Уютната колония" е плъзнало кокоше пърполене? Корпусите не са корпуси, а топящи се ледени блокове; комините се синеят като стъклени цилиндри. Върховете им не са опушени: планинските ветрове са издухали саждите, а гръмоотводът на единия от комините прекършен - дали от буря или от човешка ръка? Тук никога не е миришело на тор, а ето че сега заедно с мириса на треви, който се носи откъм възвишенията, се разнася остра воня на обор. Ей там в оня корпус при подножието на хълма беше шлосерният цех. Някога по това време на деня няколкометровите прозорци ослепително блестяха на слънцето с безбройните плетеници на рамките си, а сега от изпочупените стъкла лъха зловеща пустота. И градът на височината оттатък залива, и той се променил: посивял, покрит с плесен и прах, сякаш изравнен със склона на възвишението - не град, а изоставена каменоломна... Ето вратата към празната стая, която Даша бе оставила отворена... А там, в долината, угасналият, забравен завод... Към стоборчето се приближи един петел, вдигна глава и погледна Глеб с едно око, зло и студено. - Ко-ко-кой е пък тоя?.....

Ключови думи: Цимент, Фьодор, Гладков