Чичовци
Галерия от типове и нрави български в турско време
Иван Вазов
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеОтлично
- ЗабележкаКато нова. Без забележки.
- НаличностЕкземплярът е продаден.Има налични други екземпляри от същата книга - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
За изданието
- ИздателствоБългарски писател
- Град на издаванеСофия
- Година1986 г.
- ЕзикБългарски
- Страници120
- КорициМеки
- Категория
- Формат70/100/32
Повестта „Чичовци” поставя любимия на Вазов проблем за начина, по който оцелява българския народ в годините на безпросветното робство. „Чичовци” не е еднозначна и еднопланова повест за живота в българско, няколко години преди да загърми историята с трясъка на революцията, а една смесица от битово, социално, пародийно и историческо взаимодействие.
Вазовата творба осмисля българщината и българската същност във всички аспекти на нейното проявление. Те са характерни за една многопластова епоха, в която се усеща остра криза на ценностите, липсата на духовна и морална просветеност, както и мощното преплитане на тенденции, диктуващи битието и ежедневието на българина. Това налага и необходимостта от поставянето на второто заглавие на повестта (т.н. паратекст)- „Галерия от типове и нрави български в турско време”. То ще внесе частица яснота по тълкуването на българската народопсихология, начин на мислене, поведение и действие в периода на предосвобожденска България.
Творбата гради един необичаен и комичен портрет на българското възрожденско общество, което навежда задълбочените в повествованието читатели към размисъл по отношение на тоталното преобръщане смисъла на аспектите на националния живот. Но за да бъде разбрана българската народопсихология, е необходимо да се откроят внушенията на автора, които „атакуват” още със заглавията.
„Чичовци” като назоваване обозначава известна фамилиарност, ирония към тези затънали в средата си чудаци. Също така тотална липса на респект, но и определена родственост и близост с тях- като предци, роднини. След цялостния прочит на произведението впечатлението е, че авторът му не си поставя за цел да критикува, осмива и деестетизира сатирично българския свят, неговите обитатели и процесите, които текат сякаш циклично, в затворен кръг. Напротив, Вазов подхожда със снизхождение по отношение на поведението, нравите, морала и действията на героите си. Той е готов със смях да им прости. Защото несъмнено петвековното турско робство оставя траен отпечатък не просто върху физическото съществуване на българите, а върху формирането на психологията им, сътворяваща поговорки като „преклонена главица сабя не я сече” или „търпи и ще си спасиш душата”, безкрайно удобни за успешното „лавиране” между процесите на игото, застрашаващи патриархалното битие.
Второто заглавие подрежда като в галерия нравите, качествата и общите черти на българина, а с което и задава параметри към един цялостен портрет на българската същност, налагащ основанието произведението да претендира, че притежава необходимото, за да бъде наречено „книга за българското”, за българския начин на живот”. Нуждата от изясняване на същността на българщината провокира поглед върху конкретни типажи, характеризиращи сами себе си, чрез диалога, който водят по между си. Вазов до такава степен е впечатлен от колорита и магнетичното излъчване на дадени личности, че не се поколебава да ни ги представи и то в отделни глави, посветени на самите тях.
Един типичен представител на преобърнатите представи за възрожденско общество е Хаджи Смион. Необичаен, комичен, екстравагантно изглеждащ в костюма си демоде, възприемащ всичко прекрасно и изящно за „Американско”, наричан „въздесъщият хамелеон”. Конформизмът в него е дълбоко застъпен. Той няма нито собствена позиция, нито собствено мнение, нито аргументи, с които да защитава и подплатява думите си. Изключително удобна позиция в условията на робството. Осъзнаващ, че наличието на конфликтни качества у него би му довело сериозни проблеми, застрашаващи живота и сигурността му, той предпочита да бъде съгласен със всичко и всеки, по всякакви въпроси.
Голям интерес произвеждат у читателя двамата съседи Варлам Копринарката и Иван Селямсъзът. Те представляват сдвоени герои на принципа на контраста. Единият е бездетен великопостник, изразяващ се с притчи и “издълбоко”, а другият с великански ръст и огромно потомство, в пълна противоположност на прякора си Селямсъз- човек, непоздравяващ никого. Около техния прословут скандал за един капчук се гради цялата сюжетна линия на произведението, а спорът е основен начин за комуникация по между им.
Авторът ни среща и с двамата приятели Хаджията и Мирончо, чиято качулка олицетворява епикурейската му философия, Мичо Бейзадето- фанатичния русофил, г-н. Фратю- блестящият оратор и прочутия с книжовните си страсти и писателски амбиции Иванчо Йотата.
Разбира се, че повестта не се задоволява само с тези персонажи, но определено те са значимите личности, насочващи към правилния подход в осмислянето на редица компоненти от характеристиката на българската същност.
Първата глава улавя облика на цялата общност, концентрирала разположението си в църквата- един от топосите, на които си дава среща колективът. В хода на действието, читателят осъзнава, че храмът далеч не е онази институция, проповядваща вяра, надежда, любов. Християнската триада се руши. Християнските ценности са заменени с такива, обслужващи масовия интерес и вкус. Клюкарщината е основното занимание в религиозната обител. Тя осмисля целия времеви период на между другото изпълняващата се църковна служба.
Малко по-късно хода на събитията ни отвежда в Джаковото кафене, центърът на вечните скандали, кавги, разправии, политически страсти и разпалени речи. Вазов отново ни насочва към определени внушения. Спорът между чичовците е форма на изява, начин да откроят себе си, възгледите си, разбиранията си, тяхната пробуждаща се индивидуалност на фона на останалите. И до тук се ограничава нищо нередното. Чичовците затъват в дребнотемие, безцелно сменят темата на разговора, още по-убедително водят дълги и продължителни безаргументативни спорове, които не съпътстват нищо положително, нищо, променящо положението. И така кавгите, дразгите, скандалите и клюкарщината се превръщат в едно постоянно ежедневие, осмислящо битовото съществуване, добавящо още един фрагмент в градежа на българската народопсихология и същност.
Особено впечатление прави Иванчо Йотата, представляващ сякаш градивната критика на всички чичовци. Изключителен лицемер, с подмолна и продажна душа, живеещ с голямата болка, свързана с темата за българската граматика. Със самочувствието си „на много учен човек”, той е идеалният персонаж, чрез който авторът въвежда въпросът за утвърждаването на общ книжовен български език. Това е един от големите възрожденски културни въпроси, но в повестта е представен иронично като проблем, чието решение зависи от полуобразовани хора като Йотата.
Интересът на чичовците към науката е повърхностен. И нищожните знания в дадена област са достатъчни. Целта им е да градят авторитета и престижа си пред другите, както и да галят самолюбието си на образовани, умни, начетени и просветени хора, извисяващи се над останалия, затънал в елементаризма си свят. Ето така градежа на българската същност се допълва с още един елемент, представящ „образователните” стремежи към духовно израстване.
Поведението на чичовците в присъствието на бея или някое заптие също е показателно за формирането на българската народопсихология. Появата на представител на „Царщината” тотално преобръща наперените им пози от страх и ужас и те засвидетелстват верноподаничеството си. Отново е на лице характерната защитна реакция, която се е превърнала в инстинкт, в нарицателно за самосъхранение в условията на робството. Тя е единственото нещо, което би ги запазило като общност. Страхът от турския поробител е наслоен в съзнанието на българина. Избавлението от неговите поражения е един продължителен и отчаян процес. Той би довел обаче до реализирането на общественозначимата кауза, свързана с борбата за национално освобождение.
Показателно отличителна характеристика на чичовците е, че те са горди хора, говорят често за честта си. Те бранят честта и достойнството си в битовото съществуване, ала в историческия си живот те не ги прилагат. Когато съумеят да осъзнаят необходимата потребност от влагане на цялата си витална сила в защитата на ценностите, които поддържат, тогава ще настъпи мигът на глобалната промяна. Промяна, раждаща задвижването на историческия процес, несъмнено водещ със себе си изхода от едно петвековно потулване и безвремие. Промяна, която ще зададе нови и неизследвани пространства към началното стартиране в разбирането на българската същност… На променената българска същност.
„Чичовци” е повест за българското, за родното. Тя отразява всекидневие, безкрайно и порочно битовизирано. Тя представя типовете и нравите „в турско време”, за да изгради една комплексна характеристика на българската народопсихология. Като пародия на възрожденските културни модели и инициации, повестта измества смисловия център на робското съществуване, внушавайки идеята за живот в самокапсулиращо се общество. Въпреки редицата недостатъци на отделните герои, авторовата преценка ги отвежда в дебрите на необятността на романовия поток „Под игото”. Там те внасят още щрихи към изясняването на неизяснимия проблем за мащабността на българската същност.
Вазовата творба осмисля българщината и българската същност във всички аспекти на нейното проявление. Те са характерни за една многопластова епоха, в която се усеща остра криза на ценностите, липсата на духовна и морална просветеност, както и мощното преплитане на тенденции, диктуващи битието и ежедневието на българина. Това налага и необходимостта от поставянето на второто заглавие на повестта (т.н. паратекст)- „Галерия от типове и нрави български в турско време”. То ще внесе частица яснота по тълкуването на българската народопсихология, начин на мислене, поведение и действие в периода на предосвобожденска България.
Творбата гради един необичаен и комичен портрет на българското възрожденско общество, което навежда задълбочените в повествованието читатели към размисъл по отношение на тоталното преобръщане смисъла на аспектите на националния живот. Но за да бъде разбрана българската народопсихология, е необходимо да се откроят внушенията на автора, които „атакуват” още със заглавията.
„Чичовци” като назоваване обозначава известна фамилиарност, ирония към тези затънали в средата си чудаци. Също така тотална липса на респект, но и определена родственост и близост с тях- като предци, роднини. След цялостния прочит на произведението впечатлението е, че авторът му не си поставя за цел да критикува, осмива и деестетизира сатирично българския свят, неговите обитатели и процесите, които текат сякаш циклично, в затворен кръг. Напротив, Вазов подхожда със снизхождение по отношение на поведението, нравите, морала и действията на героите си. Той е готов със смях да им прости. Защото несъмнено петвековното турско робство оставя траен отпечатък не просто върху физическото съществуване на българите, а върху формирането на психологията им, сътворяваща поговорки като „преклонена главица сабя не я сече” или „търпи и ще си спасиш душата”, безкрайно удобни за успешното „лавиране” между процесите на игото, застрашаващи патриархалното битие.
Второто заглавие подрежда като в галерия нравите, качествата и общите черти на българина, а с което и задава параметри към един цялостен портрет на българската същност, налагащ основанието произведението да претендира, че притежава необходимото, за да бъде наречено „книга за българското”, за българския начин на живот”. Нуждата от изясняване на същността на българщината провокира поглед върху конкретни типажи, характеризиращи сами себе си, чрез диалога, който водят по между си. Вазов до такава степен е впечатлен от колорита и магнетичното излъчване на дадени личности, че не се поколебава да ни ги представи и то в отделни глави, посветени на самите тях.
Един типичен представител на преобърнатите представи за възрожденско общество е Хаджи Смион. Необичаен, комичен, екстравагантно изглеждащ в костюма си демоде, възприемащ всичко прекрасно и изящно за „Американско”, наричан „въздесъщият хамелеон”. Конформизмът в него е дълбоко застъпен. Той няма нито собствена позиция, нито собствено мнение, нито аргументи, с които да защитава и подплатява думите си. Изключително удобна позиция в условията на робството. Осъзнаващ, че наличието на конфликтни качества у него би му довело сериозни проблеми, застрашаващи живота и сигурността му, той предпочита да бъде съгласен със всичко и всеки, по всякакви въпроси.
Голям интерес произвеждат у читателя двамата съседи Варлам Копринарката и Иван Селямсъзът. Те представляват сдвоени герои на принципа на контраста. Единият е бездетен великопостник, изразяващ се с притчи и “издълбоко”, а другият с великански ръст и огромно потомство, в пълна противоположност на прякора си Селямсъз- човек, непоздравяващ никого. Около техния прословут скандал за един капчук се гради цялата сюжетна линия на произведението, а спорът е основен начин за комуникация по между им.
Авторът ни среща и с двамата приятели Хаджията и Мирончо, чиято качулка олицетворява епикурейската му философия, Мичо Бейзадето- фанатичния русофил, г-н. Фратю- блестящият оратор и прочутия с книжовните си страсти и писателски амбиции Иванчо Йотата.
Разбира се, че повестта не се задоволява само с тези персонажи, но определено те са значимите личности, насочващи към правилния подход в осмислянето на редица компоненти от характеристиката на българската същност.
Първата глава улавя облика на цялата общност, концентрирала разположението си в църквата- един от топосите, на които си дава среща колективът. В хода на действието, читателят осъзнава, че храмът далеч не е онази институция, проповядваща вяра, надежда, любов. Християнската триада се руши. Християнските ценности са заменени с такива, обслужващи масовия интерес и вкус. Клюкарщината е основното занимание в религиозната обител. Тя осмисля целия времеви период на между другото изпълняващата се църковна служба.
Малко по-късно хода на събитията ни отвежда в Джаковото кафене, центърът на вечните скандали, кавги, разправии, политически страсти и разпалени речи. Вазов отново ни насочва към определени внушения. Спорът между чичовците е форма на изява, начин да откроят себе си, възгледите си, разбиранията си, тяхната пробуждаща се индивидуалност на фона на останалите. И до тук се ограничава нищо нередното. Чичовците затъват в дребнотемие, безцелно сменят темата на разговора, още по-убедително водят дълги и продължителни безаргументативни спорове, които не съпътстват нищо положително, нищо, променящо положението. И така кавгите, дразгите, скандалите и клюкарщината се превръщат в едно постоянно ежедневие, осмислящо битовото съществуване, добавящо още един фрагмент в градежа на българската народопсихология и същност.
Особено впечатление прави Иванчо Йотата, представляващ сякаш градивната критика на всички чичовци. Изключителен лицемер, с подмолна и продажна душа, живеещ с голямата болка, свързана с темата за българската граматика. Със самочувствието си „на много учен човек”, той е идеалният персонаж, чрез който авторът въвежда въпросът за утвърждаването на общ книжовен български език. Това е един от големите възрожденски културни въпроси, но в повестта е представен иронично като проблем, чието решение зависи от полуобразовани хора като Йотата.
Интересът на чичовците към науката е повърхностен. И нищожните знания в дадена област са достатъчни. Целта им е да градят авторитета и престижа си пред другите, както и да галят самолюбието си на образовани, умни, начетени и просветени хора, извисяващи се над останалия, затънал в елементаризма си свят. Ето така градежа на българската същност се допълва с още един елемент, представящ „образователните” стремежи към духовно израстване.
Поведението на чичовците в присъствието на бея или някое заптие също е показателно за формирането на българската народопсихология. Появата на представител на „Царщината” тотално преобръща наперените им пози от страх и ужас и те засвидетелстват верноподаничеството си. Отново е на лице характерната защитна реакция, която се е превърнала в инстинкт, в нарицателно за самосъхранение в условията на робството. Тя е единственото нещо, което би ги запазило като общност. Страхът от турския поробител е наслоен в съзнанието на българина. Избавлението от неговите поражения е един продължителен и отчаян процес. Той би довел обаче до реализирането на общественозначимата кауза, свързана с борбата за национално освобождение.
Показателно отличителна характеристика на чичовците е, че те са горди хора, говорят често за честта си. Те бранят честта и достойнството си в битовото съществуване, ала в историческия си живот те не ги прилагат. Когато съумеят да осъзнаят необходимата потребност от влагане на цялата си витална сила в защитата на ценностите, които поддържат, тогава ще настъпи мигът на глобалната промяна. Промяна, раждаща задвижването на историческия процес, несъмнено водещ със себе си изхода от едно петвековно потулване и безвремие. Промяна, която ще зададе нови и неизследвани пространства към началното стартиране в разбирането на българската същност… На променената българска същност.
„Чичовци” е повест за българското, за родното. Тя отразява всекидневие, безкрайно и порочно битовизирано. Тя представя типовете и нравите „в турско време”, за да изгради една комплексна характеристика на българската народопсихология. Като пародия на възрожденските културни модели и инициации, повестта измества смисловия център на робското съществуване, внушавайки идеята за живот в самокапсулиращо се общество. Въпреки редицата недостатъци на отделните герои, авторовата преценка ги отвежда в дебрите на необятността на романовия поток „Под игото”. Там те внасят още щрихи към изясняването на неизяснимия проблем за мащабността на българската същност.
Ключови думи:
Чичовци, Галерия от типове и нрави български в турско време, Иван Вазов