101 басни

Банчо Банов

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Отлично
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Български писател
Град на издаване:: София
Година:: 1985 г.
Език:: Български
Страници:: 173
Корици:: Меки
Художник:: Борис Ангелушев
Категория:: Фолклор и митология
Дебелина (мм):: 15

Когато някой кандидат-актьор тръгне да атакува НАТФИЗ, неизменно си избира и една басня, с която да впечатли комисията от преподаватели. И нерядко изборът пада върху басня на Банчо Банов. Малцина обаче знаят, че известният ни баснописец, починал през 1993 г., всъщност е учил във военно училище, а после е следвал медицина. И освен това е бил дълги години журналист - от обикновен репортер до зам.главен редактор в Българската телевизия. Най-първо обаче било увлечението му по униформите. Роденият в Сливен Банчо Банов завършва Военното училище в София през историческата 1944 г. Всъщност в избора му има логика, тъй като неговият баща е бил генерал-майор преди 9-ти септември. Рафаил Банов командвал 6-та дивизия, изпратена с окупационни задачи около Ниш. По време на правителството на Муравиев обаче го назначили в Генералния щаб. И Рафаил Банов се качил на една кола и тръгнал към София, за да поеме новия си пост. По пътя обаче, близо до Прокупле, го заловили германците. Случило се точно в деня, в който България била обявила война на Германия. След 9-ти ген. Банов бил осъден на смърт от Народния съд. Сметнали, че е дезертирал, а пленничеството е само за камуфлаж. После го оправдали, но през цялото това време семейството му било подложено на непрекъснат тормоз и разпити. В общата военна характеристика на генерал Банов, направена от Генералния щаб, може да се прочете, че е способен военен с подчертани интелектуални възможности. В крайна сметка ген. Банов бил отведен в пленнически лагер, откъдето го освободили настъпващите съюзнически войски. Той веднага се отправил към България Пристигайки в София обаче за него и семейството му настават тежки дни. Макар и оправдан, през 1950 г. Рафаил Банов е осъден на смърт по закона за Народния съд и убит. Синът му Банчо Банов завършва Военното училище, след което през 1951 г. се дипломира медицина. В периода 1945-1950 г. обаче започва и да репортерства във в. "Изгрев". Първите му опити в родния печат всъщност са от 1945 г. във в. "Народна войска". След в. "Изгрев", Банчо Банов става редактор за 2 години във в. "Вечерни новини", след което и във в. "Литературен фронт". Във втория вестник е и член на редколегията. Там работи до 1966 г. В този период прописва и басни. Първата басня публика през 1954 г. Оттогава този жанр заема основно място в неговото творчество. От 1966 до 1968 г. Банчо Банов е зам. главен редактор в Българската телевизия. И тъй като освен басни, друга важна част от неговото творчество са драматизациите на известни произведения, логично през 1984 г. идва поканата да стане драматург на Народния театър "Иван Вазов". Там е до 1990 г. Успоредно с това от 1970 до 1990 г. е редактор и завеждащ отдел "Изкуство" в издателство "Български писател". Трудно би било да се изброят всичките драматизации, които приживе е направил Банчо Банов. Първата - на мюзикъла "Службогонци", той прави през 1964 г. Следват "Казаларската царица", "Под игото", "Чичовци". През 1990 г. драматизира "Бесове" на Достоевски. Автор е и на доста либрета за опери и балети на Парашкев Хаджиев ("Сребърните пантофки", "Лето 861", "Хан Крум Ювиги", "Арко Ирис"), на Александър Йосифов ("Робинзон Крузо", "Юранд" - по романа "Кръстоносци" на Сенкевич, "Макс и Мориц"). Пръв в България Банов превежда известни фарсове на сревновековния френски театър - "Жененият любовник", "Момчето и слепецът", играни на сцената на Младежкия театър. Превежда освен това стихове и пиеси на Шекспир, Алфонс дьо Мюсе, Погодин, Лавреньов и др. Съпругата му Росица Минчева пък е балерина. Била е в състава на Националната опера, но в момента преподава в Хореографското ни училище и в Гърция. Щерката нито пише, нито играе балет, а е пианистка. Музиката обаче не идва случайно. "Знам че прабаба ми е била народна певица", обяснява Росица, която носи името на майка си. "Даже баща ми все обичаше да ми казва, че била циганка. Не знам дали това е вярно. Като малка много се ядосвах, а той обичаше да ме дразни, като ми го повтаря. Сега обаче се радвам, защото циганите са много музикални. Ако е вярно и има нещо циганско в нея, разбира се", уточнява тя. Освен това при баща й постоянно имало по някой композитор заради либретата, които правел, така че увлечението по нотите си дошло съвсем нормално. "Отначало свирех само за удоволствие. Баща ми смяташе, че е добре да свиря на някакъв инструмент, просто за обща култура", разказва Росица. Така на 5 години тя започнала да учи пиано