Романът „Хоро” на Антон Страшимиров e тематично свързан със Септемврийското възстание. Неговият жанр се определя като роман памфлет и има марионетъчна поети ка. Макар заглавието да е „Хоро” според критика Радослав Коларов в романа няма хоро. Действието в романа се развива сравнително бързо, за по малко от едно денонощие. Романът е нравствена присъда над силите и страстите, прокарали кървави бразди в националната ни история. То е психограма на разпадащата се българска идентичност. В него по драматичен начин са поставени проблемите за човешката устойчивост във време на деградация на ценностите, за „разстреляната” памет на общността. Романът „Хоро” е провокация за размисъл върху сложните отношения между човек и родина, върху цената на кръвта и безценноста на паметта.
Романът „Хоро" не очертава границите на един съществуващ в своето относително равновесие свят, той не тьрси крайни отговори, а най-вече поставя въпроси. И тези въпроси в целия текст остават без отговор. В този смисъл творбата. е изцяло провокативна. С тези свои безкрайни питания се превръща в творба-въпрос - въпрос за смисъла на човешкото съществуване, за нравствените устои на човека, за устойчивостта на ценностите в човешкото общество. Романът започва със сватба и завършва със смърт. Но тази сватба не носи белезите на българската традиция. Тя не е празник на рода, не обновява живота. Сватбата е гротескно преобърнат модел на сватбеният ритуал. По традиция сватбата се прави в дома на младоженеца, а тук е при младоженката. Никои от рода на младоженката не присъства на тази сватба. Вместо Мичето Карабельова да се радва тя е обляна в сълзи, и участва в собствената си сватба със Сотир Иванов, но сякаш някоя друга е вместо нея на венчавката в църквата - затова и на излизане от църквата припада. Всички пият на нейната сватба в нейния дом, но нея сякаш я няма. Булката е марионетка в настоящите събития на повествованието. А в същото време на втория етаж на къщата умира бабата на булката, като вместо благословия тя изрича проклятие към всички. Сватбата е белязана с насилие и поругана чест. На нея не присъства нито един нормален човек. Героите са с деформирано съзнание. Те изглеждат някак „потъмнени" и неясни, но в същото време са и „преосветени" в бялата септемврийска нощ. Малко след сватбата е открадната булката, но това става със нейното съгласие. Мичето Карабельова страда за убития си брат и за пропиления си живот, страда и от унижението, което е претьрпяла. Младоженецът разбира за изчезването на своята невеста и това става повод той да покаже истинското си лице на злодей и престъпник заедно с другите герои. Жестокостта която те ще проявят като палачи към своите невинни йертви е голяма. А страхът у жертвите е голям, после скръбта по убитите ще се изрази в хорото изиграно в края на романа. Набързо е съставен протокол за разтрел на седемнадесет души. Те са застреляни без съд и присъда в градината на Капанови. Но в последствие се оказва, че труповете са осемнадесет, а не седемнадест. „Погрешка” е убит дядо Рад, които е участвал в Панагюрското въстание. Той е живата връзка между поколенията. На фона на предателски белите нощи се разтрелва паметта и съвестта на общността. Но ако за мъжете е отредена физическа смърт то за жените и майките им смъртта е духовна. Полковникът заповядва убитите да бъдат поругани. Сред стълпилото се множество жени се откроява Капанката която отказва да изпълни нареденото. Но накрая нейните действия изненадват дори и полковника. Тя го улавя за ръка и заиграва хоро, но то не е обикнбовено хоро, а под хороводът на смъртта. На него един до друг играят палачи и жертви. А Капанката скача и проклина земята родила подобни злодеи. Ако полицейски ят началник Сотир Иванов е пределно ясен в своя злодейски облик, то някак нелогично, но великолепно представен от Страшимиров идва неговият вътрешен монолог - разнищване на живота му, който той произнася върху кревата на Мичето, след като тя вече му е отнета. Но тази изповед няма да прероди героя, защото в Страшимировия свят доброто и злото са разкъсани докрай едно от друго, те вече не могат да се докоснат, врьзката между тях е невъзвратимо прекъсната
Страшимиров не обяснява поведението на своите герои, той само фиксира външните проявления на тяхната вътрешна екстремност. Писателят не сюжетира своя роман, а сюжетните елементи се появяват само да рамкират една случила се история, но не за да я направят да изглежда по-достоверна, а за да бъде тя очевидно недостоверна в своята прекаленост, деформираност и ужасяваща гротескност. По един оригинален и неповторим начин Антон Страшимиров представя драмата на българския народ и погрома на Септемврийското въстание.