Лорна Дун

Ричард Д. Блакмор

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Забележка:: Здрава и запазена. Следи от четене.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Отечество
Град на издаване:: София
Година:: 1983 г.
Език:: Български
Страници:: 330
Корици:: Меки
Категория:: Детско-юношеска литература
Формат:: 60/90/16

ЗА АВТОРА И КНИГАТА Историческият роман на Уолтър Скот намира много наследници сред по-късните викториански писатели. Но сред техните повече или по-малко забравени вече произведения се откроява и до днес четената и обичана „Лорна Дун“ на Ричард Додридж Блакмор. Всъщност, да се нарече „Лорна Дун“ исторически роман, не би било съвсем правилно. Наистина действието се развива в края на XVII век, през периода на Реставрацията. Това е време, когато религиозният въпрос играе огромна роля в политиката, и борбата между краля и Парламента отново пламва. Чарлс II и брат му Джеймс II непрекъснато се опитват да възстановят Абсолютизма до 1688 г., когато Джеймс прави опит открито да поддържа Католицизма. В резултат на обединените усилия на главните политически партии и англиканската църква той бива прогонен от страната. За всички тези събития обаче в романа едва се загатва. Вярно е, че става дума за въстанието на Монмът и се споменават някои исторически личности като Чарлс II, Джеймс II, съдията Джефрис и др., но те остават в далеч по-заден план от основната линия на повествованието. Блакмор базира своята история отчасти на някои писмени източници, отчасти на запазени устни предания и отчасти на собствената си фантазия. Предполага се, че главният герой Джон Рид е бил реална личност, а що се отнася до фамилията Дун — такава разбойническа банда действително е съществувала. И досега една от долините в Ексмур носи тяхното име, а видът й напълно съвпада с описаната от автора „Долина на Дун“. Затова може би ще бъде по-правилно, ако поставим „Лорна Дун“ в групата на регионалните романи. Не случайно книгата е известна като „класическия роман на западните графства“, както по онова време са наричали Девън и Съмърсет. Действието почти не напуска този район и е описано с невероятна любов към детайла. Тази история за кръвната вражда между два аристократични рода и всепобеждаващата сила на любовта е наситена с толкова лиризъм и силно емоционален ритъм, че и до ден днешен си остава един от най-забележителните романи в английската литература. Но тя в никакъв случай не е само апотеоз на младежката любов и семейното щастие. Книгата е заредена с драматизъм, приключения и примери на рицарска смелост. И все пак може би най-голямата й ценност а, състои в това, че пред читателя се разгръща една широка панорама на селския живот в Западна Англия в края на XVII век. Че носи една богата информация за бит, нрави и обичаи, отдавна забравени от забързания ни съвременник, който, струва ми се, трябва от време на време да си спомня, че някога хората са живели и така. Всички битови подробности са описани толкова живо и пластично, толкова реалистично и убедително, че почти усещаме неповторимия вкус на печено еленско, едва доловимия аромат на пролетната иглика и чуваме тропота от копитата на дивите коне, волно препускащи из Ексмурската равнина. За да се постигне такъв ефект, освен разказвачески талант е нужна и много любов. Любов към Ексмурския край, към хората, които са живели там, езика им, нравите и обичаите им. Любов, която Ричард Додридж Блакмор носи дълбоко в сърцето си. Роден на 7. VI. 1825 г. в малкото селце Лонгуърт, графство Бъркшир, Блакмор на четиримесечна възраст загубва майка си. Когато навършва единайсет години, изпращат го в училището „Блъндел“ в Тивъртън (както главния герой на романа, Джон Рид), където поради вродената му стеснителност е обект на жестоки закачки от страна на съучениците си. В замяна на това годините, прекарани в колежа Ексетър, Оксфорд, са наистина щастливи. Там получава стипендия и започва литературната си кариера с няколко стихотворения, които подписва с псевдоним. През 1849 г. записва право в Лондон и през 1852 г. вече може да практикува адвокатската си професия, която не след дълго заменя с преподавателска дейност. Скоро обаче здравословното му състояние се влошава, а полученото по същото време наследство му осигурява възможност да се оттегли в Падингтън, близо до Лондон, и да се посвети на любимите си занимания — писане и градинарство. Ето какъв портрет на Блакмор ни рисува неговият издател Едуард Марстън: „…беше много висок и със силно развита мускулатура, но не така широкоплещест и пълен, какъвто стана по-късно. Обличаше се много просто и изобщо приличаше на това, което сам си бе избрал да бъде — градинар и лозар. Говорът му бе тих, бавен, дори стеснителен, и въпреки това по мъжки твърд и решителен.“ Така изглежда Блакмор през 1862 г., когато за пръв път посещава Марстън с томче стихове, превод от Виргилий. Две години по-късно написва първия си роман. Следва втори, но славата и успехът идват едва с третия и най-хубавия — „Лорна Дун“. И макар че не едно и две поколения по-късно признават достойнствата му, близо година и половина той остава почти незабелязан. А когато успехът идва, той отчасти е резултат и от неправилно ширещото се по това време мнение, че историята има нещо общо със семейството на маркиз Лорн, който току-що (1869) се бил оженил за дъщерята на кралица Виктория. Романите следват един след друг (общо 15), но истинско щастие Блакмор намира единствено навън, в работата сред природата и в прекрасната си градина. Едно от най-ценните му качества е високата му самокритичност. Той пише: „Слава богу, самоуверен съм само защото познавам хубавото нещо от пръв поглед и веднага заклеймявам някоя работа — макар и моя собствена, — когато е небрежна.“ Ричард Додридж Блакмор умира на 75-годишна възраст (1900). Четири години по-късно негови почитатели, между които такива известни писатели като Джеймс Бари, Томас Харди и Ръдиард Киплинг, поставят мемориален прозорец в катедралата в Ексетър. На откриването Идън Филпотс казва: „…Абсолютно непреклонен, Блакмор се съобразяваше само със собствените си идеали и дори и най-арогантният литературен критик не би се осмелил да съди работата му така строго, както го правеше той самият.“ Правда Митева

Ключови думи: Лорна Дун, Р. Д. Блакмор