Дъщерята на професора

Пиърс Пол Рийд

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Много добро
Забележка:: Запазена, липсва обложката.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Народна култура
Град на издаване:: София
Година:: 1976 г.
Език:: Български
Страници:: 260
Корици:: Твърди
Категория:: Чужда проза
Формат:: 84/108/32

Въведение: През есента на 1967 година едно момиче упорито следваше един мъж на средна възраст по Бостън Комън. Свечеряваше се. Въздухът беше студен и влажен, небето сиво, тревата тъмнозелена, а стволовете на дърветата черни. Момичето беше облечено в кафяво палто и жълт вълнен пуловер с висока яка над палтото. Дългите й крака бяха обути в чорапи с кафеникав цвят, подобен на цвета на листата по земята. На лицето й беше изписана едва сдържана възбуда. Втренчените й очи не се откъсваха от гърба на мъжа. Тесният й нос се беше зачервил от студа. Линията на челюстта й бе добре очертана, тъй като кожата там бе плътно опъната. Само устата й изглеждаше неоформена в сравнение с останалите й ясни черти. Външността на мъжа, след когото тя вървеше, беше почти противоположна на нейната. Чертите на лицето му също бяха правилни и съразмерни, но се губеха в пълнотата му. Може би от разстояние тези обикновени черти биха правили по-благоприятно впечатление, но отблизо видът на мъжа беше отблъскващ — месест нос, пълни устни и груба, сипаничава кожа на бузите. Беше пълен и облеклото му — сако с подплънки на раменете — го правеше да изглежда още по-пълен. Панталоните му бяха тесни и лошо огладени. На яката на ризата, там, където се беше опирал дебелият му врат, имаше мазна ивица, която можеше да се види при движение на главата, а възелът на светлата му връзка носеше следи от мръсните пръсти, които го бяха връзвали. На всичко отгоре мъжът беше два пъти по-възрастен от момичето. Мазната му черна коса беше опадала отпред, оголила главата му до темето. И все пак момичето — това крехко младо създание със сериозно втренчени очи, се приближи на около десетина крачки до мъжа и продължи така упорито да го следва, че той почувствува близкото му присъствие и спря. Момичето спря зад него. Мъжът се обърна и я погледна. Очите им се срещнаха. Неговите гледаха студено и предпазливо, но щом видяха нейните, веднага смениха изражението си. Той зачака. Тя се приближи, поколеба се и след това тръгна заедно с него по площада към Чарлз стрийт. Вървешком, момичето пое въздух, сякаш искаше да въздъхне, и погледна мъжа. — Отлично — каза той, — но нямам много време. Момичето въздъхна. — Добре — отговори тя и тънките струи пара се стопиха във вечерния въздух. — При теб удобно ли е — попита мъжът — или да отидем в хотел? — Не, не. Можем да отидем в моя апартамент. Гласът й беше нежен, акцентът почти английски. Мъжът произнасяше думите глухо и носово — интонацията на бостънските докери. — Хей, да не си малолетна, а? — попита мъжът. — Не. На… на деветнадесет съм. — Абе откъде да знае човек. Те излязоха от площада на Арлингтън стрийт и тръгнаха към Чарлз ривър. Като стигнаха до северната страна на Бейкън стрийт, момичето отвори входната врата на една къща — някогашен, дом на богати бостънци, сега разделен на апартаменти. Нейният беше на тавана. Мъжът, затруднен от килограмите си, се запъхтя по стълбите и спря в малкото коридорче да се посъвземе за това, за което бяха дошли тук. Цялата история трая малко повече от десет минути. Мъжът беше безцеремонен — свали панталоните си, сякаш се готвеше да използува тоалетната, и събу обувките си, без да ги развързва. Момичето успя да махне само най-необходимото от себе си и той легна върху нея, като запретна останалите й дрехи нагоре. Когато всичко свърши, момичето заплака. Плачът премина в ридания. — Извинете… бихте ли имали нещо против… да станете — каза тя. — Разбира се — отвърна мъжът, като се надигна. — Аз и без това трябва да ставам. Той спусна крака на пода, вдигна панталоните си и започна да развързва връзките на обувките си. Като плачеше тихо, момичето слезе от леглото и се приближи до тоалетката в ъгъла на стаята. Спря пред огледалото. — Слушай, моля те, спри да плачеш! — каза мъжът. — Искаше си го и ето на, получи си го. Защо плачеш тогава? Момичето не отговори. Плачът й позатихна. — Толкова ми е горещо — каза тя и отиде до прозореца. — Е как няма да ти е горещо! — каза мъжът, като закопчаваше панталоните си. — Какво, мислиш, си правила тия петнадесет минути… Тя дръпна прозореца нагоре — беше от тези, които се отварят вертикално. — … писукайки и подскачайки като гумена топка, а? — Мъжът продължи: — Изнервяте ме вие момичетата от колежите. Момичето седна на рамката на прозореца, прехвърли краката си от външната страна и скочи. Мъжът тъкмо оправяше връзката си. — О, боже! — каза той. — О, боже господи! Отиде до прозореца. Там долу бе Чарлз ривър и Мемориъл драйвуей. Огледа малката алея покрай къщата, но нейното тяло го нямаше. Погледът му се доближи към стената на зданието и той я видя да лежи просната върху пожарната стълба два етажа по-долу. — Господи боже! — възкликна той. После се дръпна навътре в стаята, огледа се, видя сакото си, взе го и се облече. След това напусна апартамента, слезе по стълбата и се озова вън от сградата. Едва на Комънуелт авеню намери телефонен автомат. Набра номера на полицията. — Ало — каза той в слушалката. — Не е моя работа, но на пожарната стълба на Бейкън стрийт 23 има тяло на някакво момиче. — И затвори телефона.

Ключови думи: Дъщеря, професор, Пиърз Пол Рийд, романи