Клошмерл

Габриел Шевалие

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Добро
Забележка:: Запазена, липсва обложката.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Христо Г. Данов
Град на издаване:: Пловдив
Година:: 1967 г.
Език:: Български
Страници:: 369
Корици:: Твърди
Категория:: Чужда проза
Формат:: 84/108/32

За автора и още нещо Смехът — това е, струва ми се, вторият забранен плод, който човекът е откъснал. А понякога той е по-забранен и от първия. Защото няма нищо по-убийствено от смеха. Той е бомба, която може да срине и най-барикадиралия се авторитет. Тираните от всички времена са бягали от смеха като от чума. Ала анекдотите — тези ръчни гранати на обикновените хора, са ги улучвали и през най-дебелите стени на самоизолацията. Това показва, че смехът наистина е най-сериозното нещо на този свят. Не искам да плаша никого, но все пак Езоп не е умрял в леглото си. Имаме всички основания да се съмняваме, че Настрадин ходжа е стигнал до дълбока старост. Нушич е разсъждавал в затвора над някои не твърде весели хрумвания на крал Милан. А Марк Твен фактически е бил цял живот под домашен арест. И най-сетне, ако Чарли Чаплин все още се усмихва, то това навярно се дължи на обстоятелството, че не е създал своя филм „Диктаторът“ в близост до Берлин… Днес епохата е по-друга, нравите са се рафинирали и вместо меч се използува нещо по-смъртоносно — мълчанието. Защото от излизането си насам, през 1934 година, романът „Клошмерл“ е претърпял няколко десетки френски издания и е бил преведен на повече от 20 езика, но името на автора му, Габриел Шевалие, не ще срещнете в енциклопедиите, дори във френските. В тези дебели и важни книги можете да намерите имената на десетки обществени убийци от времето на фараона Хуфу, та до наши дни, но за техните най-смели врагове, хумористите-сатирици, ще откриете тук-таме само по някоя дума. И все пак Габриел Шевалие е вече на седемдесет и две години и живее все още в родния си град Лион. Макар и син на нотариус, той се отдава на влечението си към изкуството и влиза в Художествената академия. Първата световна война прекъсва учението му. Той се отличава в боевете, бива ранен през 1915 година, награден и произведен лейтенант. Когато се завръща в цивилния живот, Габриел Шевалие започва да се занимава с най-различни неща: той е журналист, художник, търговски представител, дребен индустриалец и прочие. Сред цялата тази пъстра дейност той се стреми да си спести максимум свободно време, за да задоволи нарастващото си желание да пише. И ето, през 1929 година Шевалие публикува първата си книга „Дюран, търговски пътник“. Следващата му творба — „Страхът“, една книга за войната, привлича вече вниманието на публиката. Три години по-късно излиза романът му „Кларис Вернон“ и най-сетне през 1934 година идва и световната известност с „Клошмерл“. Това позволява, на автора му да се отдаде изцяло на писателска дейност. Издава последователно „Неспособник“, „Сент Колин“, „Моята малка приятелка Пом“ (преведен на български), „Маскарад“, „Малкият генерал“, „Клошмерл-Бабилон“, „Опустошителят“, „Лион 2000“, „Олимп“, „Девойките са свободни“, „Мис Такси“, „Клошмерл-ле-Бен“ и други. Какво да се каже още за личността на този изключително надарен представител на френското остроумие? Обича да прави снимки, да кара кола и да пътува. И най-сетне кавалер е на ордена на Почетния легион. Това е всичко. Малко е наистина. Но за него повече ще говори самата му книга „Клошмерл“. Все пак, преди да й дам думата, искам да кажа още нещо. Не е презастраховка, а налагащо се обяснение, за да не би онези, които погледнаха на една друга книга от този род — „Папеса Йоана“, като лековата и нецензурна, да повторят заблуждението си. Искам първо да изтъкна, че „Клошмерл“ не е написана нито от отшелник, нито от евнух. И друго. Хуморът се чете най-леко, но се пише най-трудно. Той е квинтесенцията на живота, събрал в себе си всички негови компоненти, кристализирали в онази безценна капка психически взрив, наречена смях. Тази капка е продукт на цялата огромна, безкрайна еволюция на мозъка от питекантропус еректус до хомо сапиенс, сиреч наша милост. Защо е нужно тогава да затъмняваме блясъка на този бисер с мътилката на лицемерните условности и средновековните предразсъдъци? Защо, кажете ми, защо да не се шегуваме, да не се смеем с най-веселите неща на този свят? Защо да налагаме върху тях табу и да се превръщаме, всеки на свой ред, в една нова Пандора? Все още робуваме, струва ми се, в някои области на живота на един безсмислен и груб традиционализъм. Откровеността ще ни направи по-чисти и по-добри. И накрая ще кажа, че преводната книга е нещо като плетиво, което трябва да се разплете и отново да се изплете, само че с друга прежда, друга плетка и други куки и пак да изглежда същото. Но нишката понякога се къса, възлите стърчат тук-таме и дразнят по-чувствителните части. Моля читателите, и най-вече читателките, ако някъде плетката е по-груба, да ми простят тази чисто мъжка моя несръчност. Георги Хр. Куфов

Ключови думи: Клошмерл, Габриел Шевалие