Витото стълбище

Автобиографични есета

Вътьо Раковски

За особеностите на екземпляра

Състояние:: Отлично
Забележка:: Дребни забележки.
Наличност:: 1 бр. - в това състояние и цена в този щанд. Други екземпляри от книгата

За изданието

Издателство:: Българска сбирка
Град на издаване:: София
Година:: 2001 г.
Език:: Български
Страници:: 264
Корици:: Меки
Категория:: Есеистика
Тегло (гр.):: 255
Формат:: 84/108/32
Ширина (мм):: 130
Височина (мм):: 200
Дебелина (мм):: 11
ISBN:: 954-9502-40-6

Препрочитам новата книга на Вътьо Раковски "Витото стълбище" и не мога да се отърва от смущаващото подзаглавие - автобиографични есета. Та това е биография не на една отделна личност, а на цяло полувековие. Струва ми се, че тази артистична игра на мисълта и на свободните асоциации по избрана тема заслужава по-обобщаващо жанрово, по-социално изразено определение - като документ на времето, в което не едно, а няколко поколения изпитахме ужасите на "свободата". А от това, че главният герой на книгата е творческа личност "кроткото изкуство на егоцентризма" само печели, печели широтата на изображението, дълбочината и пластичната сила на съдържанието. Поет с респектираща дарба и честно отношение към света на Вътьо Раковски придава на неговата изповед не просто качества на високохудожествена проза, но и силата на запазена докрай чистота на разказа. А той е максимално увлекателен, защото е наситен с непознати идеи, оценки и преживявания на един 75-годишен живот. Литературното пресъздаване на една биография започва за Европа в епохата след античността с търсенето на примери в сакрални образи и царстващи особи. Още през 18. в. д-р Джонсън ("Животът на поетите") постулира възприемането на биографията като литературна форма по силата на собствените си достойнства, като единствената от литературните форми, стремяща се да заяви автентичната истина. Избрал автобиографичната форма за своя разказ, Вътьо Раковски приема негласно, че пресъздава само реални факти, а не измислици. Но право на читателя е да разсъди доколко този автор превръща автентичния факт в мерило за разумна субективност и остроумен професионализъм. Като не забравя, че фикцията във "Витото стълбище" се изразява чрез нетрудни за дешифриране метафори, чрез директно преминаване от реалното наблюдение към философското обобщение. Въпросът на Елисавета Багряна "Деца, къде отивате сега?" отеква в размисъла на В. Раковски: "И все се питам? Наистина къде отиваме сега? Къде отиваме сега в този дълъг притъмнял коридор на времето - вик на обаятелната наша най-голяма поетеса на ХХ век?". И без да се задълбочавам в дилемата за взаимозаменяемост на фикционалната и документалната техника, изпитвам необходимостта да определя тази книга и като роман - твърде широко място е отделено в нея на есеистичните размисли, на разказа в разказ извън общия автобиографичен контекст. Променящите се в зависимост от естеството на разказа интонации (като например от факта към размисъла за превръщането на кафенето в литературно понятие) се обогатяват с галерия живо нарисувани образи на Никола Фурнаджиев, Владимир Василев, Вилем Завада, Станка Пенчева, Иван Давидков, Елисавета Багряна, Цветан Стоянов, Георги Марков, Властимил Маршичек, Константин Вибъл, Карел Тайге, Сайферт..., с портрети, които поетът превръща в символи на човешката доброта и дух: "Там е Фурнаджиев... аз вървя след него, той прегазва с ботуши някакъв ручей, обръща се и ми подава ръка, за да мога да скоча на отсрещния бряг. Има нещо символично в това. Не на един млад човек той подаде ръка някога, когато търсехме брод към литературата, към примамния бряг на поезията...". "Витото стълбище" е книга, изпълнена с приносни размисли и за ролята на поета като преводач. Те са художествен опит да се пресъздаде психологията на превъплъщаването на един творец в друг, свързано с жертвите на обезличаването в други автори, превръщането в тяхна сянка, невидим съавтор, "техен художествен вариант на собствения си език". А в този противоречив процес преводачът с нещо се обогатява, "докосва се до различни поетики през годината". И в непосилната борба да превземе образ след образ, чувство след чувство, мисъл след мисъл той започва да чувства преведените неща като за свои. Особено евристично е есето "Среднощно интервю с двойника в мене". В тази книга като разговор с въображаемия читател особено любопитни са разказите за еротоманията в литературните среди, за интимните отношения между българина и чехкинята, между чеха и българката. Вътьо Раковски надминава себе си като деликатен поет и известява неща от интимните сфери в живота на Вийон, Аполинер, Карел Хинек Маха, Незвал, Дора Габе, Кирил Христов... Без да накърнява уважението си към тяхното изкуство. Саморазкриването в книгата се съчетава с интересни паралели от живота и творчеството на Бохумил Храбал и Йордан Радичков. Българо-чешките литературни връзки надхвърлят рамките на сухото академично изложение (характерно за делото в тази област на проф. Зденек Урбан) и се сливат с фатални исторически събития. Стойко Стойков изпраща на своя чешки приятел Якуб Демъл телеграма: "За танковете нямам никаква вина". От "Витото стълбище" и по-конкретно от съдбата на стихотворението "Дресьорът на птици" усещаме "поетическата етимология" и "семантичната релация" в комплексния и двусмислен език на В. Раковски. В есето пък "Префасонираните бомбета" усещаме хумора, изявен като присъщо отношение към реалността на автор, чиято творческа възраст протича в условията на утопичен мрак и екзистенциална посредственост. Достатъчно за това е да прочетем за руските "освободители" на с. 57 или как минава през иглените уши на соцкритиката обръщението "господин" в стихотворение от В. Раковски. Филмът по него е пуснат едва след като режисьорът узнава, че и в превод на руски език тази буржоазна дума е запазена. И ако такива случаи сега ни звучат пародийно, не толкова безобидно са преживявани преди 1989 г. Бих могъл да обобщя кратките си бележки за "Витото стълбище" със същите думи, с които авторът пише за своя "целоживотен приятел" Иван Давидков, за Никола Фурнаджиев. Струва ми се, че разликата няма да е зашеметяваща. Но ще добавя и моето задоволство от начина, по който В. Раковски подлага на разобличение половинвековната бездуховност у нас, без да се вживява в ролята на безстрашен дисидент. Лъжегероизацията, крайностните обезродяване или модернизиране на българската литература са винаги чужди на този поет, колкото и пестеливо да използваме думата "искреност" при всеки опит за интерпретация на неговото изкуство. Кирил ПОПОВ Литературен вестник