Култура и изкуство на Ренесанса в Италия
Якоб Буркхарт
За особеностите на екземпляра
✕
- СъстояниеДобро
- ЗабележкаЗапазена.
- НаличностЕкземплярът е продаден.Има налични други екземпляри от същата книга - вижте вдясно или най-долу.
- Задай въпрос относно екземпляра
- Моля, влезте през "Вход", за да зададете въпрос за книгата.Не можете да напишете съобщение, защото екземплярът е продаден. Ако Вие сте го поръчали, можете да напишете съобщение към поръчката.
- Търговец
- ✕
За изданието
- ИздателствоСлавчо Атанасов
- Град на издаванеСофия
- Година1947 г.
- АнтикварнаДа
- ЕзикБългарски
- Страници754
- КорициТвърди
- Категория
- Формат84/108/32
Името на Якоб Буркхарт се свързва с културата и изкуството на един определен период – Ренесанса. Той е най-бележитият немски теоретик и историк на изкуството, който с лекота и ерудиция, с изящен стил и красноречие разкрива образа на Италия и Ренесансовата култура. Великолепният му труд “Култура и изкуство” на Ренесанса в Италия”, писан в средата на ХІХ век, е всъщност разказ за спасението на окървавената и разтърсена от войни и революции Европа, в Ренесансовите течения, в които се чувства не само успокоение, но и дълбочината на мисълта на поети, писатели, архитекти, философи, скулптори и художници като Леонардо да Винчи, Мирел Анджело, Еразъм Ротердамски, Бонавентура, Майстер Екхарт и много други. Разбира се, и други историци на изкуството са се опитвали да разкрият същността на тази епоха, но това, което прави Буркхарт е, че показва магическата сила на словото и мисълта по изключителен, неповторим начин, докато разкрива автентичния стил на живот и мислене от този период на човешката култура. В какво се състои тази магия на словото и мисълта при Якоб Буркхарт?
Руският философ и естет Аверинцев изтъква, че Ренесансът представлява връщане назад към Античността, преосмисляне на античното културно и философско наследство. Това, което ние наричаме „култура”, гърците наричат „възпитание”. В центъра на възпитанието стоят две сили, които са в постоянен конфликт,но и във взаимна съотнесеност, контакт: възпитание на мисълта и възпитание на словото – философията, търсеща истината, и реторика, търсеща убедителност на словото.
Всеки политически повод бил използван, за да се демонстрира умението и чувствеността на оратора, независимо дали бил придворен сановник, княз или професор по теология и философия. Академичните речи по повод представянето на нови професори, както и речите на самите професори при хабилитацията им, се съчинявали с най-голямо реторическо разточителство. В това отношнеие Лоренцо Вала и Джанбатиста Вико са емблематични примери за привърженици на азианското красноречие, характерно за древните гърци.
Пак според Буркхарт, дори същинската проповед през ХV век почти не се различавала от ораторска реч, много духовни лица участвали в кръга на образованите почитатели на древността и искали по този начин да станат популярни. Дори един проповедник като Бернардино де Сиена, почитан и обичан от народа като апостол на словото, ценял високо обучението по реторика, дори смятал за свой дълг да популяризира чрез красноречието си духовното богатство и на древността редом с това на християнството. Така в епохата на Ренесанса реториката се прилага в своя практически аспект, за да предаде духовни и естетически ценности.
Какъв вид и какво съдържание са имали речите от този период? Естественото сладкодумие и елоквенция на италианците през Средновековието никога не ги напускало, повече - те дават на света великолепни поети като Петрарка и Данте. А що се отнася до реториката, тя неотменно се причислява към Седемте свободни изкуства, в основата на които се полага така наречения тривиум, а именно: логика, граматика и реторика. Същевременно се възражда и античният метод, според който реториката води до духовни, морални и образователни резултати чрез своите принципи, завещани от Аристотел: логос, латос и ЕТОС.
С нелеката задача да бъде преподавател по реторика и публична реч се заема един благороден флорентинец - Брунето Казини. Той разглежда по образеца на древните, във взаимна връзка намирането на темата, целта на изказването, декламацията, жестовете и държането пред публика. Тези идеи Казини взаимства от Цицерон и Квинтилиан, които специално настоявали за реторическо възпитание, съобразено с практическото му приложение, така че да се говори импровизирано и свободно по всеки конкретен случай, убедително и изящно на изискан латински. В самото начало, речите се пишели и заучавали предварително, след това били произнасяни пред публика. Тъй като повечето речи се изработвали писмено, манускриптите служили и за разпространяване и публикуване на речите. Били създадени образци, на които начинаещите оратори се обучавали. Едва по-късно те преминали към импровизация и свободно говорене по избрана тема. Така се стигнало до речите на адвокатите и прокурорите в италианската юриспруденция. Но това е друга тема. Кое е важното в случая? Това, че ораторското изкуство и красноречие на италианските хуманисти преоткрива духовното богатство на античната реторика на Гърция и Рим, за да я пресътворят и преобразят съобразно духовната атмосфера на епохата. Не просто копиране на античността и на всичко ценно от нея, а нейното съчетаване в духовния пласт на Ренесансовата култура. При това не привнесена, изкуствено втъкана, а преобразена с нови духовни стойности и измерения. Ренесансовият човек, както го описва Буркхарт, се стреми да се отърси от тъмнината на средновековието, да се пробуди и да опознае заобикалящата го действителност с позитивните и негативните й страни, с красивото и грозното в нея, без да се страхува, че с това е обидил Светата църква. Това е новото, защото и реториката, и философиите носят цялата евристичност на знанието, стремежа на човека винаги да открива нови и непознати страни на битието.
Към епистолографията и ораторското изкуство на хуманистите ще добавим тук и другите им дейности, които представляват възпроизвеждане на древността. Към тях спада най-напред трактатът като особен вид жанр, използван и от философи, и от поети. Той бил разпространен в непосредствена описателна форма, а също в диалогична, заимствана от Цицерон. Векът, откъснал се от средновековието се нуждаел от морално и философско естество, от посредничество между Ренесанса и древността. Това място заели авторите на трактати и диалози. Напълно естествено е през Ренесанса, хуманизмът да се присвои от историографията. В трактати от тази епоха, за които ни споменава Буркхарт, присъстват историографски материал, описващ живота на италиански велможи и дожи като Медичи, Платини, Фацио Сабелико. Това, което Буркхарт отбелязва е, че историографията и хуманистичните тенденции в развитието на ренесансовата култура вървят паралелно и дават своя отпечатък върху стиха и езика на поети, писатели и оратори. Макар със ссвоеобразен стил и език, те са силно повлияни от древността и са възприели нейното въздействие. Дрои нещо повече. В поведението си на хуманисти ренесансовите автори се държат като граждани на епохата, които описват живота на своите съвременници.
Хуманизмът прониква всички хуманитарни науки, като всяка от тях се стреми да опише своята история най-пълно и изчерпателно, да представи заслугите на своите най-велики автори като достойни за уважение и епохални. В това отношение и философията не прави изключение. Тя насочва вниманието си към специалните исторически изложения на древността. Влиянието й върху ренесансовата култура е неоспоримо. Идеите на Аристотел, особено от трактатите му “Поетика”, “Реторика” и “Етика”, станали общо достояние на образованите хора от цяла Италия. Въздействието, което упражнила Аристотеловата философия се чувства и при аристократите на Флоренция, и при тези в Генуа и Верона. Всяка от тези италиански провинции и градове – държави се борела за надмощие в културното си влияние, за сфера на икономическо и духовно присъствие в живота на Италия.
Цели два века италианските хуманисти се стараели да наложат латинския език за официален език на творчество и поезия. Някои дори съжалявали, че Данте написал безсмъртната си поема “Ад” на италиански, вместо на латински.Но пътят на новото е безспорен. Както отбелязва Буркхарт, налагането на хуманистичния стил на мислене и живот не може да бъде спрян.
От ХІV век Цицерон се смята за най-чист извор на прозата. Това съвсем не се дължало само на абстрактно съчетание на думите, строежа на изречението и литературния му композиционен похват, а на обстоятелството, че блясъкът на оратора и ясният съзерцателен начин в изложението на философа намерили своя отзвук в италианския дух. Още Петрарка забелязал точно слабостите на Цицерон като човек и държавник, но при все това не преставал да изпитва респект към него и да се възхищава на дълбоката му философска мисъл в произведенията “За божествената природа”, “Брук”, “За оратора”, “За службите” и др. Изключително по образеца пак на Цицерон се развивала и епистолографията, както и други жанрове в литературата и поезият. По този повод Лоренцо Вала, отбелязва специално и признава в своите трудове по граматика и реторика влиянието, което му е оказал Цицерон при формиране на неговите идеи в литературата.
Елементи на влияние на реториката и естетиката, тяхната симбиоза Буркхарт намира дори в новолатинската поезия. Пример за това е епосът, създаден на основата на истории и легенди от древността. Тези съществени условия, необходими за една жива епическа поезия не се признават дори на римските образци, дори не и на гърците, с изключение на Омир. Как тогава бихме могли да ги открием в новолатинските поети и философи на Рененсанса? В митовете и легендите, разказани в поеми и стихове, защото безсмъртните творби на Омир “Илиада” и “Одисея” са написани именно така. Показателно е, че епосът на Петрарка с неговата поема “Африка” имал същия голям успех в Италия, както навремето древните класици. Всички велики поети, писатели и мислители на Италия се обръщали безрезервно към древността, към богатата култура и философия на Рим, черпели с пълни шепи идеите на Цицерон за стила и композицията на речта, за неговите фигури на мисълта и тропите. Цицероновският стил: нисък, среден, висок и до днес е модел за написване на реч за всеки начинаещ оратор или представител на прозата. И разбира се, не без основание, защото стилът отразява културата и мисленето на оратора и на всеки човек. Не случайно още Сократ е казвал на своите опоненти “Говори, за да те видя”.
В заключение можем да кажем, че приносът на Якоб Буркхарт с фундаменталния му труд “Култура и изкуства на Ренесанса в Италия” са окачествява като преломен, критици и естети го окачествяват като естетически макиавелизъм. Буркхарт достига до своя естетически макиавелизъм, когато трябва да реши най-голямата си методологическа дилема: - Ранке или Хегел? Верен на Ранке, той демонстрира студенина пред гледката на колосалната ренесансова политическа престъпност; верен на Хегел, той разгорещено настоява – така трябва да бъде според понятието за художествен ред. Нещо повече, принципите на своя политически естетизъм той не само не аргументира, а декларира, защото те трудно се поддават на аргументация. Но и така – само огласен, този особен естетизъм на Буркхарт е верен ключ много повече за същината на ренесансовата личност, отколкото за същината на ренесансовата държавност.
Руският философ и естет Аверинцев изтъква, че Ренесансът представлява връщане назад към Античността, преосмисляне на античното културно и философско наследство. Това, което ние наричаме „култура”, гърците наричат „възпитание”. В центъра на възпитанието стоят две сили, които са в постоянен конфликт,но и във взаимна съотнесеност, контакт: възпитание на мисълта и възпитание на словото – философията, търсеща истината, и реторика, търсеща убедителност на словото.
Всеки политически повод бил използван, за да се демонстрира умението и чувствеността на оратора, независимо дали бил придворен сановник, княз или професор по теология и философия. Академичните речи по повод представянето на нови професори, както и речите на самите професори при хабилитацията им, се съчинявали с най-голямо реторическо разточителство. В това отношнеие Лоренцо Вала и Джанбатиста Вико са емблематични примери за привърженици на азианското красноречие, характерно за древните гърци.
Пак според Буркхарт, дори същинската проповед през ХV век почти не се различавала от ораторска реч, много духовни лица участвали в кръга на образованите почитатели на древността и искали по този начин да станат популярни. Дори един проповедник като Бернардино де Сиена, почитан и обичан от народа като апостол на словото, ценял високо обучението по реторика, дори смятал за свой дълг да популяризира чрез красноречието си духовното богатство и на древността редом с това на християнството. Така в епохата на Ренесанса реториката се прилага в своя практически аспект, за да предаде духовни и естетически ценности.
Какъв вид и какво съдържание са имали речите от този период? Естественото сладкодумие и елоквенция на италианците през Средновековието никога не ги напускало, повече - те дават на света великолепни поети като Петрарка и Данте. А що се отнася до реториката, тя неотменно се причислява към Седемте свободни изкуства, в основата на които се полага така наречения тривиум, а именно: логика, граматика и реторика. Същевременно се възражда и античният метод, според който реториката води до духовни, морални и образователни резултати чрез своите принципи, завещани от Аристотел: логос, латос и ЕТОС.
С нелеката задача да бъде преподавател по реторика и публична реч се заема един благороден флорентинец - Брунето Казини. Той разглежда по образеца на древните, във взаимна връзка намирането на темата, целта на изказването, декламацията, жестовете и държането пред публика. Тези идеи Казини взаимства от Цицерон и Квинтилиан, които специално настоявали за реторическо възпитание, съобразено с практическото му приложение, така че да се говори импровизирано и свободно по всеки конкретен случай, убедително и изящно на изискан латински. В самото начало, речите се пишели и заучавали предварително, след това били произнасяни пред публика. Тъй като повечето речи се изработвали писмено, манускриптите служили и за разпространяване и публикуване на речите. Били създадени образци, на които начинаещите оратори се обучавали. Едва по-късно те преминали към импровизация и свободно говорене по избрана тема. Така се стигнало до речите на адвокатите и прокурорите в италианската юриспруденция. Но това е друга тема. Кое е важното в случая? Това, че ораторското изкуство и красноречие на италианските хуманисти преоткрива духовното богатство на античната реторика на Гърция и Рим, за да я пресътворят и преобразят съобразно духовната атмосфера на епохата. Не просто копиране на античността и на всичко ценно от нея, а нейното съчетаване в духовния пласт на Ренесансовата култура. При това не привнесена, изкуствено втъкана, а преобразена с нови духовни стойности и измерения. Ренесансовият човек, както го описва Буркхарт, се стреми да се отърси от тъмнината на средновековието, да се пробуди и да опознае заобикалящата го действителност с позитивните и негативните й страни, с красивото и грозното в нея, без да се страхува, че с това е обидил Светата църква. Това е новото, защото и реториката, и философиите носят цялата евристичност на знанието, стремежа на човека винаги да открива нови и непознати страни на битието.
Към епистолографията и ораторското изкуство на хуманистите ще добавим тук и другите им дейности, които представляват възпроизвеждане на древността. Към тях спада най-напред трактатът като особен вид жанр, използван и от философи, и от поети. Той бил разпространен в непосредствена описателна форма, а също в диалогична, заимствана от Цицерон. Векът, откъснал се от средновековието се нуждаел от морално и философско естество, от посредничество между Ренесанса и древността. Това място заели авторите на трактати и диалози. Напълно естествено е през Ренесанса, хуманизмът да се присвои от историографията. В трактати от тази епоха, за които ни споменава Буркхарт, присъстват историографски материал, описващ живота на италиански велможи и дожи като Медичи, Платини, Фацио Сабелико. Това, което Буркхарт отбелязва е, че историографията и хуманистичните тенденции в развитието на ренесансовата култура вървят паралелно и дават своя отпечатък върху стиха и езика на поети, писатели и оратори. Макар със ссвоеобразен стил и език, те са силно повлияни от древността и са възприели нейното въздействие. Дрои нещо повече. В поведението си на хуманисти ренесансовите автори се държат като граждани на епохата, които описват живота на своите съвременници.
Хуманизмът прониква всички хуманитарни науки, като всяка от тях се стреми да опише своята история най-пълно и изчерпателно, да представи заслугите на своите най-велики автори като достойни за уважение и епохални. В това отношение и философията не прави изключение. Тя насочва вниманието си към специалните исторически изложения на древността. Влиянието й върху ренесансовата култура е неоспоримо. Идеите на Аристотел, особено от трактатите му “Поетика”, “Реторика” и “Етика”, станали общо достояние на образованите хора от цяла Италия. Въздействието, което упражнила Аристотеловата философия се чувства и при аристократите на Флоренция, и при тези в Генуа и Верона. Всяка от тези италиански провинции и градове – държави се борела за надмощие в културното си влияние, за сфера на икономическо и духовно присъствие в живота на Италия.
Цели два века италианските хуманисти се стараели да наложат латинския език за официален език на творчество и поезия. Някои дори съжалявали, че Данте написал безсмъртната си поема “Ад” на италиански, вместо на латински.Но пътят на новото е безспорен. Както отбелязва Буркхарт, налагането на хуманистичния стил на мислене и живот не може да бъде спрян.
От ХІV век Цицерон се смята за най-чист извор на прозата. Това съвсем не се дължало само на абстрактно съчетание на думите, строежа на изречението и литературния му композиционен похват, а на обстоятелството, че блясъкът на оратора и ясният съзерцателен начин в изложението на философа намерили своя отзвук в италианския дух. Още Петрарка забелязал точно слабостите на Цицерон като човек и държавник, но при все това не преставал да изпитва респект към него и да се възхищава на дълбоката му философска мисъл в произведенията “За божествената природа”, “Брук”, “За оратора”, “За службите” и др. Изключително по образеца пак на Цицерон се развивала и епистолографията, както и други жанрове в литературата и поезият. По този повод Лоренцо Вала, отбелязва специално и признава в своите трудове по граматика и реторика влиянието, което му е оказал Цицерон при формиране на неговите идеи в литературата.
Елементи на влияние на реториката и естетиката, тяхната симбиоза Буркхарт намира дори в новолатинската поезия. Пример за това е епосът, създаден на основата на истории и легенди от древността. Тези съществени условия, необходими за една жива епическа поезия не се признават дори на римските образци, дори не и на гърците, с изключение на Омир. Как тогава бихме могли да ги открием в новолатинските поети и философи на Рененсанса? В митовете и легендите, разказани в поеми и стихове, защото безсмъртните творби на Омир “Илиада” и “Одисея” са написани именно така. Показателно е, че епосът на Петрарка с неговата поема “Африка” имал същия голям успех в Италия, както навремето древните класици. Всички велики поети, писатели и мислители на Италия се обръщали безрезервно към древността, към богатата култура и философия на Рим, черпели с пълни шепи идеите на Цицерон за стила и композицията на речта, за неговите фигури на мисълта и тропите. Цицероновският стил: нисък, среден, висок и до днес е модел за написване на реч за всеки начинаещ оратор или представител на прозата. И разбира се, не без основание, защото стилът отразява културата и мисленето на оратора и на всеки човек. Не случайно още Сократ е казвал на своите опоненти “Говори, за да те видя”.
В заключение можем да кажем, че приносът на Якоб Буркхарт с фундаменталния му труд “Култура и изкуства на Ренесанса в Италия” са окачествява като преломен, критици и естети го окачествяват като естетически макиавелизъм. Буркхарт достига до своя естетически макиавелизъм, когато трябва да реши най-голямата си методологическа дилема: - Ранке или Хегел? Верен на Ранке, той демонстрира студенина пред гледката на колосалната ренесансова политическа престъпност; верен на Хегел, той разгорещено настоява – така трябва да бъде според понятието за художествен ред. Нещо повече, принципите на своя политически естетизъм той не само не аргументира, а декларира, защото те трудно се поддават на аргументация. Но и така – само огласен, този особен естетизъм на Буркхарт е верен ключ много повече за същината на ренесансовата личност, отколкото за същината на ренесансовата държавност.
Ключови думи:
Култура, изкуство, Ренесанса в Италия, Якоб Буркхарт