ЗА ДЖОН ДЬН И МЕТАФИЗИЧНИТЕ МУ КРЪГОВЕ

ДЖОН ДЪН (1572-1631) е най-ярката фигура сред група английски поети, обединени от критиците под името „поети метафизици". Сред тях са Андрю Марбъл и Ейбрахам Каули, които пишат светска поезия, както и Джордж Хърбърт, Томас Воън и Ричард Крашоу, изкусени от религиозната тема. Всички те са пряко или непряко повлияни от Дън.

Реално погледнато, никой от тези поети не се занимава сериозно с метафизична философия. Как тогава се сдобиват с прозвището си? През 1693 г. в книгата си „Беседа за сатирата" поетът критик Джон Драйдън укорява Дън, че „парадира с метафизиката", 3а да помътва умовете на дамите с „ефектни философски разсъждения". Маститият критик д-р Самюъл Джонсън не остава по-назад и в книгата си „Животът на Каули" (1777) описва не особено ласкателно Дън и кръжеца около него като „писателско племе", което парадира с начетеността си, изявява склонност към пресилени сравнения и е лишено от чувства. „Племе" е малко неточно казано, понеже тъй наречените „метафизици" доста се различават един от друг. Общото все пак се долавя във вътрешната диалектика на произведенията им, в търсенето на новия поглед, на контраста, в обединяването на очевидно несходни понятия в обща метафора посредством акробатична псевдологическа връзка. В този смисъл терминът „метафизична поезия" е лишен от метафизично съдържание и зад него се крие единствено сходен поетичен стил и начин на организиране на мисълта.

Дън афишира тази нагласа, като чрез резкия тон на стиховете си обезсмисля пищното сладкогласие, приповдигнатото съзнание за човешко достойнство и идеализираната норма за пресъздаване на взаимоотношенията между мъжа и жената - все особености, характерни за традицията на елизабетинската поезия от XVII в. Логиката му притежава змиевидно изящество и често пъти е преднамерено скандална. Той пише с интонацията и метриката на неподправената диалогична реч и произведенията му често пъти - поради драматизма и пряката си реторична насоченост - напомнят по-скоро на отрязъци от разгорещен спор: ту с неблагосклонната дама, ту със слънцето, ту с Бога, ту със смъртта, като в определени моменти пререканието се води едновременно на няколко фронта. „Нахално слънце, стар глупак,/защо обичаш/ при влюбените сутрин да надничаш?" е едно от характерните му врязвания в темата. Но като говорим за теми, трябва да споменем, че при Дън темите са, общо взето, две - за любовта и за Бога. В любовните си стихотворения той е едновременно безсрамен и романтичен. За да се обясни пред дамата на сърцето си минава през химията и алхимията, физиката и метафизиката, държавното устройство и юрисдикцията, живота след смъртта, географията, световния ред и накрая пак не забравя да си изпроси това, което му е наум. Стихотворенията му за Бога са драматични и мрачно тържествени. На пръв поглед те сякаш са писани от друг човек, но при по-внимателен прочит става ясно, че това не е така - всички стихотворения на Джон Дън са обединени от интензивността на стремежа, без значение дали към Бога или към любимата. И независимо дали е игрив или сериозен, дали описва любовно чувство или драматично религиозно изживяване, стиховете му неизменно са остроумни и изобилстват от парадокси, двусмислици и разностранни алюзии.

Но кой е всъщност Джон Дън и как протича животът му?
Ражда се в Лондон през 1572 г. в заможното семейство на баща търговец и майка католичка. Католицизмът при майката не е случаен - тя е родственица на небезизвестния сър Томас Мор, прочут по две линии като автор на „Утопия" и като ревностен застъпник на папската власт в Англия. Когато се възпротивява срещу развода накрал Хенри VIII, плаща за религиозните си принципи с главата си. Очевидно духът на Мор витае в семейството, защото Дън също като него се оказва и писател, и католик. Образован в Кеймбридж, той постъпва на работа като секретар на пазителя на държавния печат, сър Томас Игъртън. Младият Дън се радва на светски успехи, стиховете му се предават от ръка на ръка (не че това е означавало много в литературата от онова време) и всичко в него предвещава бляскава кариера. Когато сър Томас загубва сина си, той избира именно Дън да носи сабята на покойника по време на погребалната церемония. Това сближаване на Дън със сeмейството на прекия му началник обаче не спира дотук - младият секретар тайно се жени за племенницата на сър Томас Игъртън, Ан, и когато съобщава на нищо неподозиращия си тъст да чака внук избухва скандал. Вуйчото на булката незабавно го уволнява. От този момент нататък Джон Дън излиза от лесния път. С постоянно нарастващо семейство, той безуспешно търси работа, но не и друга спътница в живота. Междувременно не престава да пише и пътува до Европа всеки път, когато има възможност. През 1607 г. взема участие във филипиката на Томас Мортън срещу римокатолическата църква. Предлагат му да приеме англиканската вяра като един нов шанс за успешно начало, но независимо от притесненото си положение Дън отказва. Когато обаче през 1615 г. лично крал Джеймс I го кани да стори същото, Дън съзира в предложението му знак на съдбата и престава да й се противи. Става декан на прочутата лондонска катедрала „Свети Павел" и животът му отново тръгва по възходяща линия. Проповядва пред кралското семейство, публикува стихове и проза, преиздава проповедите си. Около 1630 г. здравето му рязко се влошава и на 31 март 1631 г. той умира. Погребан е в катедралата, която приживе е оглавявал, като малко преди смъртта си позира пред Никълъс Стоун за статуя. Тази статуя представлява забулената в плащеница фигура на Дън, изправена върху собствената си погребална урна. Странното в тази скулптура е, че Дън има вид на хлапе, увито в чаршаф по случай празника на Вси Светии - драпираната фигура е леко приклекнала, а от процепа в горната част на смъртния сабан наднича лицето на непокаян шегобиец. Лицето на Дън.

Пълното завъртане на метафизичното колело през възхода, падението и повторния възход е по някакъв емблематичен начин характерно не само за живота на Джон Дън, но и за творческата репутация на стиховете му. Когато в края на XVII в. в Англия се налага неокласицизмът, метафизиците, начело с Дън, са избутани на заден план под подозрението, че са тъмни личности нездраво изобретателни в словото. През 1921 г. обаче Томас Стърнс Елиът публикува есето си „Поетите метафизици", след което английската литературна история буквално се пренаписва - е, не веднага, но, да речем, едно поколение по-късно. Сложността на мисълта, семплата лексика и новаторството на метафизиците ги сродява около три века след смъртта им с модернисти като Паунд, Йейтс и Елиът. И с цели две поколения техни последователи.

Кристин Димитрова